— О, не се страхувай — продължи тя, — не се страхувай, че ще тая надежда! И все пак кажи ми, намери ли го? Да го държа още веднъж в ръцете си, да го видя, колкото и да е променен, е всичко, което желая. Макар и Константинопол да е струпан отгоре му като гробница, аз все пак трябва да го открия — след това ни покрий с тежестта на града, с планина, стоварена отгоре — не ме интересува, стига един гроб да споделят Реймънд и неговата Пердита.
После, ридаейки, тя се вкопчи в мен:
— Заведи ме при него — проплака. — Жестоки Лайнъл, защо ме държиш тук? Сама не мога да го намеря, но ти знаеш къде лежи той — отведи ме там.
Отначало тези мъчителни молби ме изпълниха с нетърпимо състрадание. Но скоро след това се опитах да извлека търпение за нея от мислите, които тя предложи. Разказах приключенията си от нощта, усилията ми да открия нашия изгубен Реймънд и разочарованието ми. Насочвайки мислите ѝ така, аз им дадох цел, която ги избави от безумието. С видимо спокойствие тя обсъди с мен едно място, където той вероятно може да бъде открит, и планува средствата, които да използваме за тази цел. Сетне, научавайки за моята умора и въздържание, тя самата ми донесе храна. Възползвах се от благоприятния момент и се опитах да пробудя в нея нещо отвъд убийствената вцепененост на скръбта. Докато говорех, се отнесох по темата; дълбокото възхищение; скръбта, потомството на най-истинската обич, преливащото сърце, бликащо от съчувствие към всичко, което е било велико и възвишено в кариерата на моя приятел, ме вдъхнови, докато изсипвах възхвали за Реймънд.
— Уви за нас — извиках аз, — които сме загубили този последен благородник на света! Любими Реймънд! Той е отишъл при народа на мъртвите; станал е един от онези, които правят тъмното обиталище на неизвестната смърт прочуто, живеейки там. Той е преминал по пътя, който води до него, и се е присъединил към могъщите души, които си отидоха преди него. Когато светът е бил в своето начало, смъртта трябва да е била ужасна и човек е оставял приятелите и рода си, за да живее като самотен странник в непозната държава. Но сега този, който умира, заварва в отвъдното много спътници, заминали преди него, за да се подготвят да го посрещнат. Великите от отминалите векове го населяват, възвишените герои на нашите дни са сред обитателите му, а пък животът тук става двойно по-пуст и самотен. Какво благородно създание беше Реймънд, първият сред мъжете от нашето време. Чрез достойнството на неговите убеждения и елегантната храброст на неговите дела, с остроумие и красота той печелеше и владееше съзнанията на всички. В една-единствена вина можеше да бъде обвинен; но смъртта му я отмени. Чувал съм да го наричат непостоянен към намеренията си — когато в името на любовта изостави надеждата за върховна власт и абдикира от протектората на Англия, хората обвиниха безсилието му. Сега неговата смърт е увенчала живота му и до края на света ще се помни, че той се пожертва в името на славата на Гърция. Такъв беше неговият избор: той очакваше да умре. Предвиждаше, че ще напусне тази радостна земя, това светло небе и твоята любов, Пердита; въпреки това нито се поколеба, нито се обърна назад, а пое направо към своя славен кръст. Докато земята съществува, неговите дела ще бъдат възхвалявани. Гръцките девойки предано ще разпръскват цветя върху гроба му и ще карат въздуха около него да ехти с патриотични химни, в които името му ще бъде прославено.
Видях чертите на Пердита да омекват; строгостта на скръбта отстъпи на нежност и аз продължих:
— Така че да го почетем е свещеният дълг на тези, които ще го надживеем. Да превърнем името му в свята реликва на земята, ограждайки го с нашата похвала от всички враждебни атаки, поръсвайки върху него цветята на любовта и разкаянието, предпазвайки го от разпад и завещавайки го неопетнено на идните поколения. Такъв е дългът на неговите приятели. А един по-скъп принадлежи на теб, Пердита, майка на неговото дете. Помниш ли в нейното детство с какво въодушевление ти гледаше Клара, разпознавайки в нея обединеното същество на себе си и Реймънд; радвайки се да видиш в този жив храм проявлението на вашата вечна любов. Тя все още е такава. Казваш, че си загубила Реймънд. О, не! Той все още живее с теб и в нея там. От него тя произлезе, плът от плътта му, кост от костта му; и както досега, ще бъдеш доволна да проследяваш в нейното нежно лице и деликатни крайници сходство с Реймънд, но във възторжените ѝ чувства, в благите качества на нейния ум ще го откриеш жив — добрия, великия, любимия Реймънд. Нека бъде твоя отговорност да насърчиш тази прилика — нека бъде твоя отговорност да я направиш достойна за него, така че, когато тя се хвали с произхода си, да не чувства срам от него.
Забелязах, че когато насочих мислите на сестра ми към нейните задължения в живота, тя не ме изслуша със същото търпение, както преди. Пердита, изглежда, се усъмни, че се опитвам да я утеша, при което, ценейки новородената си мъка, се разбунтува.