— Ти говориш за бъдещето — каза тя, — докато настоящето е всичко за мен. Позволи ми да открия земния дом на моя любим; нека го спасим от обикновен прах, така че в идните времена хората да могат да посочат свещената гробница и да я наричат негова — след това ще се обърна към друга мисли, нов път в живота или каквото и да е друго, което съдбата, в нейната жестока тирания, може да е определила за мен.
След кратък отдих се приготвих да я напусна, за да се опитам да изпълня нейното желание. Междувременно към нас се присъедини Клара, чиито пребледнели бузи и уплашен поглед изразиха дълбокия отпечатък, който мъката беше оставила в младото ѝ съзнание. Тя изглеждаше изпълнена с нещо, на което не можеше да даде думи; но възползвайки се от една възможност, предоставена от отсъствието на Пердита, предяви пред мен искрена молитва да я заведа в кръгозора на портата, през която баща ѝ бе влязъл в Константинопол. Тя обеща да не извършва нищо крайно, да бъде послушна и незабавно да се прибере. Не можех да откажа; понеже Клара не беше обикновено дете, нейната чувствителност и интелигентност, изглежда, вече я бяха надарили с правата на женствеността. Следователно с нея отпред на коня ми, съпроводени единствено от слугата, който щеше да я заведе обратно, ние се качихме до Топкапъ. Открихме група войници, събрани около него. Те се ослушваха.
— Това са човешки викове — рече един.
— По-скоро вой на куче — отвърна друг и отново се наведоха, за да уловят звука на постоянните далечни стенания, идващи от пределите на разрушения град.
— Това, Клара — казах, — е портата, това — улицата, по която вчера сутринта тръгна баща ти.
Каквото и да е било намерението на Клара, когато бе поискала да бъде доведена тук, то беше възпрепятствано от присъствието на войниците. Тя гледаше със сериозен поглед лабиринта от пушещи купчини, който преди беше град, и след това изрази готовността си да се върне у дома. В този момент меланхоличен вой порази ушите ни; беше повторен.
— Слушайте! — извика Клара. — Той е там; това е Флорио, кучето на баща ми.
Струваше ми се невъзможно, че тя може да разпознае звука, но тя продължи да настоява, докато не спечели доверието на тълпата наоколо. Поне милосърдието изисква да спасим страдащия, независимо дали е човек или животно, от опустошението на града; така че, изпращайки Клара обратно в дома ѝ, аз отново влязох в Константинопол. Окуражени от безнаказаността, която бе съпроводила предишното ми посещение, няколко войници, които бяха част от конвоя на Реймънд и които го бяха обичали и искрено оплакваха загубата му, ме придружиха.
Невъзможно е да се предскаже необикновената верига от събития, която възстанови безжизненото тяло на моя приятел в нашите ръце. В онази част на града, където огънят най-много бе бушувал предната нощ и която сега лежеше потушена, почерняла и студена, умиращото куче на Реймънд се бе свило до осакатеното тяло на своя господар. В такъв миг скръбта няма глас; страданието, укротено от собствената му ярост, е нямо. Горкото животно ме разпозна, облиза ръката ми, пропълзя близо до господаря си и умря. Той очевидно е бил изхвърлен от коня си при някоя падаща отломка, която бе смачкала главата му и обезобразила целия му облик. Наведох се над тялото и хванах ръба на наметалото му, по-малко изменено на външен вид от човешкото тяло, облечено в него.
Притиснах го до устните си, докато грубите войници се събраха наоколо, оплакващи тази най-достойна жертва на смъртта, сякаш разкаянието и безкрайното ридание можеха да запалят отново угасналата искра или да призоват обратно в разбития тленен затвор неговия освободен дух.
Мери Вчера тези крайници струваха цяла вселена; тогава те съхраняваха съвършена сила, чиито намерения, думи и дела бяха достойни да бъдат описани със златни букви; сега единствено суеверието на страданието можеше да придаде стойност на разбития механизъм, който, негоден и подобен на буца пръст, приличаше толкова на Реймънд, колкото и падналият дъжд наподобява предишния облачен замък, в който се бе изкачил до най-високите небеса и позлатен от слънцето, бе привличал всички очи и бе засищал сетивата с обилната си красота.
Това, в което Реймънд се беше превърнал в неговите земни одежди, обезобразен и похабен, ние обвихме в наметалата си и повдигайки товара в ръце, го отведохме от този град на мъртъвци. Възникна въпросът къде да го оставим. По пътя ни към двореца минахме през гръцкото гробище; поисках да бъде положен там върху плоча от черен мрамор; кипарисите се полюшваха високо отгоре, тяхната смъртна потиснатост съответстваше на неговото състояние на небитие. Изрязахме клони от траурните дървета и ги поставихме върху него, а върху тях меча му. Оставих един пазач да закриля това съкровище от прах и наредих факли да горят постоянно наоколо.