Когато се върнах при Пердита, разбрах, че тя вече е била осведомена за успеха на моето начинание. Той, нейният любим, единственият и вечен обект на нейната страстна нежност, ѝ беше възстановен. Тъй обезумял беше изразът на нейното въодушевление. Какво от това, че онези крайници не помръдваха и онези устни вече не можеха да изричат думи на мъдрост и любов! Макар и той да лежи като водорасло, изхвърлено от безплодното море, плячка на покварата — това все още беше тялото, което тя беше милвала, това бяха устните, които бяха докосвали нейните, които бяха поемали духа на любовта в смесения им дъх; това беше тленният механизъм от разтворима пръст, която тя беше нарекла свой. Вярно, тя очакваше с нетърпение другия живот; вярно, горящият дух на любовта ѝ се струваше неугасващ в цялата вечност. Ала сега, с човешка обич, тя се придържаше към всичко, което сетивата ѝ позволяваха да види и да почувства като част от Реймънд.
Бледа като мрамор, също тъй чиста и сияеща, тя изслуша моя разказ и попита за мястото, където Реймънд е положен. Чертите ѝ вече не бяха скръбно изкривени; очите ѝ бяха озарени, самият ѝ облик изглеждаше подобрен; докато прекомерната бледност и дори прозрачност на кожата ѝ и нещо кухо в гласа ѝ свидетелстваха, че не покой, а прекалено вълнение предизвикваше коварното затишие, което се бе отбелязало на лицето ѝ. Попитах я къде да бъде погребан той. Тя отвърна:
— В Атина; в онази Атина, която той обичаше. Отвъд града, по склоновете на Имитос, има скалиста кухина, която той ми бе посочил като мястото, където иска да бъде положен.
Моето собствено желание със сигурност беше да не бъде преместван от мястото, където сега лежеше. Но нейното желание, разбира се, трябваше да бъде уважено и я помолих да се подготви незабавно за нашето заминаване.
Представете си сега меланхоличния влак, пресичащ равнините на Тракия и вятъра през дефилетата и над планините на Македония, покрай кристалните вълни на Пеней, през полята на Лариса, изминавайки проливите на Термопилите и изкачвайки Парнас и спускайки се до плодородната равнина на Атина. Жените смирено понасят тези продължителни мъчения, но за нетърпеливия дух на мъжа, мудното движение на нашата кавалкада, меланхоличната почивка, която направихме по пладне, вечното присъствие на савана, колкото и разкошен да е той, обгръщащ набраздения ковчег, който бе побрал Реймънд, еднообразното повтаряне на ден и нощ, непроменено от надежда или обрат, всички обстоятелства на нашия преход бяха нетърпими. Пердита се заключи в себе си, говореше малко. Каретата ѝ беше затворена и когато почивахме, тя седеше, подпряла бледата си буза на своята бяла, студена ръка, с очи, приковани в земята, отдаваща се на мисли, които отхвърляха общуване или съчувствие.
Спуснахме се по Парнас, излизайки от многобройните му гънки, и преминахме през Ливадия по пътя ни за Атика. Пердита не искаше да влезе в Атина, но след като си отдъхнахме в Маратон в нощта на нашето пристигане, на следващия ден тя ме заведе до мястото, избрано от нея за съкровищница на скъпите останки на Реймънд. Беше кухина близо до началото на клисурата на юг от Имитос. Бездната, дълбока, мрачна и древна, се спускаше от върха до основите; в пукнатините на скалата растяха шубраци от мирта и дива мащерка, храната на много пчелни народи; огромни зъбери изпъкваха насред цепнатините, някои ги надхвърляха, а други се издигаха отвесно на тях. В подножието на тази величествена пропаст една плодородна, усмихната долина се разстилаше от море до море, а отвъд бе разгърнато синьото Егейско, изпъстрено с острови, леките вълни отразяваха слънцето. Близо до мястото, на което се намирахме, имаше една самотна скала, висока и наподобяваща конус, която, отделена от всяка страна от планината, изглеждаше като изсечена от природата пирамида; с малко усилие на този каменен блок бе придадена съвършена форма; Реймънд беше положен в тясна дупка, която изкопахме отдолу, а кратък надпис, гравиран в камъка, щеше да разкрива името на обитателя ѝ, причината и времето на смъртта му.