Всичко беше постигнато бързо под моите указания. Аз се съгласих да оставя довършването и закрилата на гробницата на началника на религиозното учреждение в Атина и преди края на октомври вече се подготвях за завръщането ми в Англия. Споменах това на Пердита. Беше болезнено да се опитвам да я откъсна от последното място, което ѝ напомняше за нейния изгубен любим; но да се задържаме тук беше безполезно и цялата ми душа се бе поболяла от копнежа да се събера с моята Идрис и нашите дечица. В отговор сестра ми пожела да я придружа на следващата вечер до гробницата на Реймънд. Няколко дни бяха изминали, откакто бях посетил мястото. Проходът до него беше разширен и изсечени в скалата стъпала ни отведоха по не толкова обиколен път до самото място; трибуната, върху която стоеше пирамидата, беше уголемена и поглеждайки на юг, във вдлъбнатина, засенчена от рехавите клони на едно диво смокиново дърво, видях изкопани основи и закрепени подпори и греди — очевидно началото на колиба; стоейки пред недовършения ѝ праг, гробницата се намираше вдясно от нас, а цялото дефиле, равнина и лазурно море непосредствено пред нас; тъмните скали придобиваха блясък от залязващото слънце, което хвърляше поглед на обработената долина и оцветяваше в лилаво и оранжево спокойните вълни; седнахме на скалист хълм и аз наблюдавах с възторг прекрасния пейзаж от ярки и променливи цветове, които изменяха и подчертаваха елегантността на земята и океана.
— Не постъпих ли правилно — каза Пердита, — като предадох любимия ми тук? Оттук нататък това ще бъде пътеводната звезда на Гърция. На такова място смъртта изгубва половината от ужаса си и дори неодушевеният прах изглежда сякаш е част от духа на красотата, който освещава тази местност. Лайнъл, той спи там; това е гробът на Реймънд, онзи, когото в младостта си аз за пръв път обикнах; когото сърцето ми придружаваше в дни на раздяла и гняв; с когото сега съм свързана завинаги. Никога — помни думите ми — никога няма да напусна това място. Чувствам, че неговият дух остава тук, също както и този прах, който, колкото и необщителен да е, е по-ценен в своята незначителност от всичко друго, което овдовялата земя е сграбчила в скръбната си пазва. Миртовите храсти, мащерката, малката циклама, които надничат от пукнатините на скалата, всички творения на това място имат сходство с него; светлината, която покрива хълмовете, участва в неговата същност, и небето и планините, морето и долината са наситени с присъствието на духа му. Тук ще живея и тук ще умра! Отиди в Англия, Лайнъл; завърни се при милата Идрис и най-скъпия Ейдриън; отиди и позволи на моето сираче да бъде като ваше дете в къщата ви. Гледайте на мен като на мъртва; и наистина, ако смъртта е просто промяна на състоянието, аз съм мъртва. Това е друг свят от онзи, който преди обитавах, от онзи, който е твоят дом. Единствено тук аз имам връзка с миналото и бъдещето. Отиди в Англия и ме остави тук, където сама мога да понеса злочестите дни, които все още трябва да изживея.
Поток от сълзи прекрати печалната ѝ тирада. Бях очаквал някакво неразумно предложение и известно време мълчах, събирайки мислите си, така че по-добре да преборя нейния причудлив замисъл.
— Ти таиш мрачни мисли, скъпа моя Пердита — рекох аз, — но не се удивявам, че за определено време твоят по-добър разум ще бъде повлиян от пламенната скръб и разстроеното въображение. Дори и аз съм влюбен в този последен дом на Реймънд; въпреки това трябва да го напуснем.
— Очаквах това! — извика Пердита. — Предполагах, че ще се отнесеш към мен като към обезумяло, наивно момиче. Но не се заблуждавай; тази колиба се строи по моя заповед и тук ще остана, докато настъпи часът, в който ще мога да споделя неговия по-щастлив дом.
— Мое най-скъпо момиче!
— И какво тъй необичайно има в моя план? Можех да те заблудя; можех да кажа, че ще остана тук само няколко месеца; в твоето безпокойство щеше да се прибереш в Уиндзор, да ме оставиш и така да осъществя намерението си без укор или разправии. Но аз презирам тези хитрости; или по-скоро в окаяността ми последната ми утеха е да излея сърцето си пред теб, брат ми, единствения ми приятел. Нали няма да спориш с мен? Знаеш колко своенравна е твоята бедна, поразена от скръб сестра. Вземи моето момиче с теб; отучи я от гледките и мислите за страдание; нека детинската радост отново навести сърцето ѝ и оживи очите ѝ; това никога не би се случило, ако тя е близо до мен; за всички вас е далеч по-добре никога повече да не ме видите. Колкото до мен, аз няма доброволно да диря смъртта, докато имам власт над себе си, а тук имам такава. Но извлечеш ли ме от тази страна, моята сила за самообладание ще се изпари и няма да мога да отговарям за буйността, към която страданието ми може да ме подтикне.