Беше късно през деня, преди Пердита да се събуди, и измина още повече време, преди да се възстанови от неподвижността, причинена от лауданума, когато тя забелязала промяната на обстановката. Подскочила необуздано от кушетката си и се хвърлила към прозореца на каютата. Синьото и тревожно море профучаваше покрай кораба и се разстилаше безбрежно наоколо: небето беше закрито от облаци, които с пъргавото си движение показваха колко бързо биваше отнесена надалеч. Скърцането на мачтите, кънтенето на колелата, стъпките отгоре — всичко това я убедило, че тя вече е далеч от бреговете на Гърция.
— Къде се намираме? — извикала Пердита. — Къде отиваме?
Прислужницата, която бях оставил да я наблюдава, отвърнала: „Към Англия.“
— А брат ми?
— На палубата е, госпожо.
— Жестоко! Жестоко! — възкликнала бедната жертва и с дълбока въздишка погледнала водната пустош. Сетне, без допълнителни забележки, се хвърлила на кушетката си и затваряйки очи, останала неподвижна; така че освен дълбоките въздишки, които се откъсваха от нея, изглеждаше сякаш тя спи.
Веднага след като чух, че е проговорила, изпратих Клара при нея, така че гледката на прекрасното, невинно дете да пробуди нежни и любящи мисли. Но нито присъствието на детето ѝ, нито последвалото посещение от мен можеха да докоснат сестра ми. Тя погледна Клара с лице, изпълнено с печал, но не проговори. Когато се появих аз, Пердита се обърна настрани и в отговор на запитванията ми само каза:
— Не знаеш какво си сторил!
Вярвах, че тази мрачност само разкриваше борбата между разочарованието и естествената обич и че след няколко дни Пердита ще се примири със съдбата си.
Когато настъпи нощта, тя помоли Клара да спи в отделна каюта. Нейната слугиня обаче остана с нея. Около полунощ тя говорила с последната, казвайки, че е сънувала кошмар, и ѝ наредила да отиде при дъщеря ѝ и после да я уведоми дали тя спи спокойно. Жената се подчинила.
Полъхът, който бе отслабнал след залез-слънце, сега отново се надигна. Бях на палубата, наслаждавайки се на нашия бърз напредък. Тишината бе нарушавана единствено от морските върни, които се разбиваха пред непоколебимия кил, от шепота на неподвижните и издути платна, от свистящия във въжетата вятър и постоянното движение на двигателя. Морето беше леко развълнувано, ту показвайки белия си гребен, ту възвръщайки си еднородния оттенък; облаците бяха изчезнали и тъмният етер се потапяше в просторния океан, в който съзвездията напразно търсеха обичайното си огледало. Нашата скорост не може да е била по-ниска от осем възела.
Внезапно чух плисък в морето. Моряците на стража се втурнаха към страните на кораба с викове „човек зад борда“.
— Не е от палубата — каза мъжът на руля, — нещо е хвърлено от задната каюта.
От палубата се разнесе вик за спускане на лодката. Втурнах се в каютата на сестра ми; беше празна.
С прибрани платна и спрян двигател, корабът застана неподвижно срещу волята си, докато накрая, след едночасово търсене, моята бедна Пердита беше върната на борда. Но никакви грижи не можеха да я съживят, никакво лекарство не можеше да накара скъпите ѝ очи да се отворят и кръвта да потече отново в останалото без пулс сърце. Едната ѝ ръка стискаше парче хартия, на което беше написано: „За Атина“. За да подсигури своето пристигане там и да предотврати безвъзвратната загуба на тялото ѝ във всеобхватното море, тя беше взела предпазни мерки, завързвайки дълъг шал около кръста си и за преградите на прозореца на каютата. Водата я бе отнесла донякъде под кила на кораба и нейното отсъствие от полезрението бе причинило закъснението при намирането ѝ. По този начин момичето, родено под нещастна звезда, стана жертва на моята безчувствена привързаност. По този начин ни напусна в ранни зори за компания на мъртвите и предпочете да сподели скалистия гроб на Реймънд, отколкото живата сцена, която тази радостна земя и компанията на любящите приятели ѝ предлагаха. Така, в своята двадесет и девета година, тя умря, след като се бе насладила на няколко години райско щастие и бе понесла поражение, което нетърпеливият ѝ дух и любящ нрав не бяха в състояние да преодолеят. Докато гледах кроткото изражение, което се бе установило на лицето ѝ в смъртта, почувствах, въпреки поривите на разкаяние и съкрушителното съжаление, че бе по-добре да умре така, отколкото да понесе дълги, нещастни години на страдание и неутешима скръб.
Натискът на времето ни изведе нагоре към Адриатическия залив и понеже корабът не бе добре приспособен за буря, ние се подслонихме в пристанището на Анкона. Тук срещнах Джорджо Пали, вицеадмирал на гръцкия флот, бивш приятел и сърдечен поддръжник на Реймънд. Поверих останките на моята изгубена Пердита на негова грижа, за да ги пренесе до Имитос и да ги постави в дупката, която Реймънд вече обитаваше под пирамидата. Всичко това беше постигнато точно както пожелах. Тя бе положена до любимия си, а на надгробния камък отгоре бяха изписани съединените имена на Реймънд и Пердита.