Върнах се в семейния имот през есента на 2092 г. Сърцето ми отдавна беше с любимите ми и ми прималя при радостното очакване, че ще ги видя отново. Местността, която ги побираше, изглеждаше като дома на всяко благо чувство. Щастие, любов и мир вървяха по горските пътеки и смекчаваха атмосферата. След всичката тревога и скръб, които бях изживял в Гърция, потърсих Уиндзор, както птица, подтикната от буря, дири гнездо, в което да прибере крилата си на спокойствие.
Колко неразумни са онези странници, които напускат убежищата си, оплитат се в мрежата на обществото и навлизат в онова, което опитните хора наричат „живот“ — този лабиринт на злото, този заговор за взаимно мъчение. За да живеем, според смисъла на думата, ние не само трябва да наблюдаваме и да се учим, ние също трябва да чувстваме; не бива да сме обикновени зрители на действието, трябва да участваме; не бива да описваме, а да бъдем обектите на разказа. Дълбоката скръб трябва да е обитателят на нашите гърди; измамата да лежи в очакване за нас; хитреците да ни измамят; побеляващо съмнение и лъжовна надежда да нашарят нашите дни; веселие и радост, които загръщат душата във въодушевление, понякога трябва да ни обладават. Кой, който знае какво представлява „животът“, би копнял за този трескав вид съществуване? Аз бях живял. Преживявал съм празнични дни и нощи, съюзявал съм се с амбициозни надежди и съм ликувал в победи: ала сега затворете вратата на света и изградете висока стена, която да ме отдели от смутната сцена, разиграваща се в нейните предели. Нека живеем един за друг и за щастието; нека търсим покой в нашия скъп дом, близо до вътрешния шепот на потоци и милостивото полюляване на дървета, красивата земна одежда и възвишения блясък на небесата. Нека изоставим „живота“, за да можем да живеем.
Идрис беше удовлетворена от това мое решение. Нейната вродена бодрост не се нуждаеше от прекомерно вълнение, а кроткото ѝ сърце си отдъхваше, поддържано от любовта ми, благосъстоянието на децата ѝ и красотата на заобикалящата я природа. Нейната гордост и непорочна амбиция провокираха усмивките на всички около нея и даваха покой на крехкото съществуване на брат ѝ. Въпреки нежните ѝ грижи здравето на Ейдриън осезаемо се влоши. Разходките, ездата, обичайните занимания го надвиваха: той не изпитваше болка, но сякаш завинаги трепереше на ръба на гибелта. И все пак, тъй като бе живял месеци наред почти в същото състояние, той не пробуждаше непосредствен страх у нас; и макар да говореше за смъртта като събитие, най-близко до съзнанието му, той не преставаше да полага сили, за да прави другите щастливи или да усъвършенства своите собствени удивителни умствени сили.
Зимата премина и пролетта, поведена от месеците, пробуди живота в цялата природа. Гората беше облечена в зелено; младите телета припнаха по новопоникналата трева; окрилените от вятъра сенки на леки облачета се разнасяха над зелените царевични поля; кукувицата-отшелник повтаряше еднообразния си поздрав към сезона; славеят, птица на любовта и любимец на вечерната звезда, изпълваше гората с песен, а пък Венера се задържа в топлия залез и свежата зеленина по дърветата се разстилаше с нежна лекота по чистия хоризонт.
Във всяко сърце се надигна наслада и възторг, понеже имаше мир по целия свят; храмът на всеобщия Янус беше затворен и през тази година нито един човек не умря от друга човешка ръка.
— Нека това продължи дванадесет месеца — рече Ейдриън — и земята ще се превърне в рай. Човешките сили преди бяха насочени към унищожението на собствения му род: сега те са устремени към неговото освобождение и запазване. Човек не може да бездейства и неговите неспокойни желания скоро ще доведат добрини, а не злини. Облагодетелстваните страни на юг ще захвърлят железния хомот на робството; бедността ще ни напусне, а с нея и болестта. Какво ли не могат да постигнат досега необединяваните сили на свободата и мира в този кът на човека?
— Мечтаеш, постоянно мечтаеш, Уиндзор! — каза Райланд, старият противник на Реймънд и кандидат за протектората на настъпващите избори. — Бъди сигурен, че земята не е, нито пък някога може да бъде рай, докато семената на пъкъла са присъщи на нейната почва. Когато сезоните станат еднакви, когато въздухът не внася смут, когато земната повърхност вече не е уязвима към болести и суша, тогава болката ще изчезне; когато човешките страсти са мъртви, бедността ще си отиде. Когато любовта вече не е сходна на омразата, тогава ще има братство: сега сме много далеч от това състояние.
— Не толкова далеч, колкото предполагаш — отбеляза дребният, стар астроном на име Меривал, — полюсите прииждат бавно, но сигурно; след сто хиляди години…
— Всички ще сме под земята — каза Райланд.
— Полюсът на земята ще съвпадне с полюса на еклиптиката — продължи астрономът, — ще настане всемирна пролет и земята ще се превърне в рай.
— И ние, разбира се, ще се насладим на изгодите от тази промяна — каза Райланд презрително.