— Ти обличаш намеренията си, Пердита — отвърнах аз, — в мощни слова, ала тези намерения са егоистични и недостойни за теб. Често си се съгласявала с мен, че има само един отговор на заплетената загадка на живота; да усъвършенстваме себе си и да допринасяме за щастието на другите: и сега, в самия разцвет на живота си, ти изоставяш принципите си и се затваряш в безполезно уединение. Ще мислиш ли за Реймънд по-малко в Уиндзор, мястото на вашето ранно щастие? Ще общуваш ли по-рядко с неговия покоен дух, докато бдиш и поощряваш изключителните качества на детето му? Споходи те нещастие; и не се учудвам, че чувство, сходно на лудост, би те подтикнало към горчиви и неразумни мисли. Но един дом на любовта те очаква в родната ти Англия. Моята нежност и обич ще те утешават; компанията на приятелите на Реймънд ще бъде по-голяма утеха от тези мрачни размишления. Всички ние ще превърнем в наша първа отговорност, наша най-скъпа задача, да допринесем за твоето щастие.
Пердита поклати глава.
— Ако можеше да бъде така — отговори тя, — много щях да сгреша, презирайки твоите предложения. Но това не е въпрос на избор; аз мога да живея единствено тук. Аз съм част от този пейзаж; всяко едно от неговите качества е част от мен. Това не е някакъв внезапен каприз; живея за това. Знанието, че съм тук, се събужда с мен сутрин и ми дава сили да понеса светлината; то е примесено с храната ми, която иначе би имала вкус на отрова; ходи, спи с мен, придружава ме навсякъде. Тук може дори да спра да страдам и да прибавя моето закъсняло съгласие към постановлението, което ми отне Реймънд. Той щеше да предпочете смърт, която ще остане в историята за вечни времена, отколкото да е доживял до дълбока старост неизвестен, безславен. Нито мога да пожелая повече от това, че съм била избрана и обичана от сърцето му тук, в разцвета на младостта, преди изживените години да опетнят най-добрите чувства на моята природа, да наблюдавам гроба му и бързо да се присъединя към него в благословения му покой. Достатъчно казах, скъпи мой Лайнъл, желаейки да те убедя, че постъпвам правилно. Ако не си уверен, нищо друго не мога да добавя към моите доводи и мога единствено да заявя твърдото си решение. Оставам тук; единствено насила можеш да ме преместиш. Така да бъде; повлечи ме надалеч — ще се върна; ограничи ме, затвори ме, пак ще избягам и ще дойда тук. Или брат ми по-скоро би предал съкрушената Пердита на сламата и веригите на лудостта, отколкото да я остави да почива в мир под сянката на неговата компания, в този избран и обичан от мен кът?
Признавам, че всичко това ми се стори като последователна полуда.
Въобразявах си, че е мой повелителен дълг да я откъсна от гледки, които тъй насилствено напомнят за загубата ѝ. Не се и съмнявах, че в покоя на нашия семеен кръг в Уиндзор тя ще възстанови до известна степен спокойствието си и в крайна сметка — щастието си. Привързаността ми към Клара също ме накара да се противопоставя на тези наивни мечти за съкровена скръб; нейната чувствителност вече беше твърде развълнувана; детското ѝ безгрижие твърде рано бе заменено с дълбоки и тревожни мисли. Този особен и романтичен замисъл на майка ѝ можеше да затвърди и задълбае болезнения възглед за живота, който се бе натрапил тъй рано в нейното съзерцание.
При завръщането си у дома, капитанът на парахода, с когото се бях съгласил да отплавам, дойде да ми каже, че неочаквани обстоятелства изискват по-скорошното му отпътуване и че ако ще заминавам с него, трябва да се кача на борда в пет часа на следващата сутрин. Припряно дадох съгласието си за тази уговорка и също толкова бързо скроих план, чрез който Пердита да бъде принудена да бъде моя спътница. Вярвам, че повечето хора в моето положение биха сторили същото. И все пак това съображение не успокои или по-скоро, след като измина време, не отслаби упреците на съвестта ми. В онзи момент се чувствах убеден, че действам в нейно добро и че всичко, което върша, беше правилно и дори необходимо.
Седнах с Пердита и я успокоих с привидното си одобрение на нейната безумна идея. Тя радостно прие моето съгласие и хиляда пъти благодари на своя измамен, лъжлив брат. С настъпването на нощта, нейният дух, ободрен от ненадейната ми отстъпка, си възвърна почти забравена жизненост. Престорих се, че съм обезпокоен от трескавото сияние на нейните бузи; помолих я да вземе успокояващо лекарство; сипах го, а тя послушно го изпи. Наблюдавах я, докато го поглъщаше. Лъжите и хитростите сами по себе си са толкова отвратителни, че макар и все още да смятах, че постъпвам правилно, ме обзе болезнено чувство на срам и вина. Оставих я и скоро чух, че е заспала дълбоко под влиянието на опиата, който ѝ бях дал. Така, в безсъзнание, тя беше качена на борда; котвата бе вдигната и вятърът беше попътен, ние бяхме далеч насред морето; подпомогнати от размаха на цялото платно и силата на двигателя, се понесохме бързо и равномерно през раздразнената вода.