Една необикновена история ни беше донесена от Изтока, на която щеше да бъде отдадено малко доверие, ако в нейната истинност не се бяха заклели множество свидетели от различни краища на света. Казваха, че на двадесет и първи юни, час преди обяд, изгряло черно слънце: кълбо, с размерите на онова светило, но тъмно, чиито лъчи били сенки, се издигнало от запад, за около час достигнало меридиана и затъмнило яркия източник на деня. Нощ паднала над всяка страна, нощ внезапна, мрачна, абсолютна. Появили се звездите, хвърляйки своите несполучливи проблясъци върху овдовялата от светлина земя. Но скоро тъмното кълбо преминало над слънцето и се плъзнало надолу по източните небеса. Докато се спускало, мрачните му лъчи пресекли блестящите лъчи на слънцето и ги отслабили или изкривили. Сенките на съществата придобили странни и призрачни форми. Дивите животни в горите се уплашили от непознатите фигури, очертани на земята. Те побягнали, не знаели накъде; а гражданите били изпълнени с още по-голям страх от сътресението, което „захвърлило лъвовете в градовете“53 — птици, орли със силни криле, внезапно заслепени, падали из пазарите, а пък бухали и прилепи се показвали, приветстващи ранната нощ. Постепенно обектът на ужаса потънал под хоризонта и до последно изстрелвал сенчести лъчи в иначе лъчистия въздух. Такава беше мълвата, пратена ни от Азия, от източния край на Европа и от Африка чак на запад до Златния бряг.
Дали тази история бе истина, или не, последствията бяха сигурни. През Азия, от крайбрежието на Нил до бреговете на Каспийско море, от Хелеспонт54 дори до морето на Омар, внезапен смут се надигна. Мъжете пълнеха джамиите; жените, забулени, бързаха към гробниците и носеха дарове на мъртвите, за да опазят живите. Чумата беше забравена в този нов страх, който черното слънце беше разпространило; и макар че мъртвите се умножаваха и улиците на Исфахан, Пекин и Делхи бяха обсипани с трупове, поразени от мор, хората продължаваха напред, гледайки към зловещото небе, независимо от смъртта в краката им. Християните търсеха църквите си — християнски моми, дори в празника на розите, облечени в бяло, със сияещи воали, търсеха, в дълги шествия, местата, свещени за тяхната религия, изпълвайки въздуха с химните си, докато не избухнеше виещ вопъл от устните на някой беден скърбящ сред тълпата, при което останалите поглеждаха нагоре, въобразявайки се, че могат да разпознаят размаханите крила на ангели, преминаващи над земята, оплакващи бедствията, които са на път да се стоварят върху човечеството.
В слънчевия климат на Персия, в претъпканите градове на Китай, насред ароматните дъбрави на Кашмир и по южните брегове на Средиземно море се разиграваха такива сцени. Дори в Гърция приказката за слънцето на тъмнината засилила страховете и отчаянието на умиращите тълпи. Ние, на нашия облачен остров, бяхме далеч от опасност и единственото обстоятелство, което донасяше тези бедствия у дома, беше ежедневното пристигане на кораби от изток, претъпкани с преселници, предимно англичани; ала мюсюлманите, макар страхът от смъртта да бе широко разпространен, все още се държаха един за друг, така че ако трябва да умрат (и ако това се случеше, смъртта щеше да ги посрещне също тъй охотно в бездомното море, както и в далечни Англия и Персия), костите им поне да почиват в земя, осветена от мощите на истински вярващи. Никога досега Мека не е била толкова претъпкана със странници; въпреки това арабите забравиха да ограбят керваните, но смирени и невъоръжени, те се присъединили към шествието, молейки се на Мохамед да отклони чумата от техните шатри и пустини.
Не мога да опиша възторжената наслада, с която обърнах гръб на политическите скандали у дома и физическите беди на далечните страни и погледнах към моя скъп дом, към избрания кът на доброто и любовта, към спокойствието и обмена на всяко свещено чувство. Ако никога не бях напускал Уиндзор, тези емоции нямаше да са тъй силни; но в Гърция аз бях плячка на страха и окаяната промяна; в Гърция, след период на тревога и скръб, бях видял да си отиват двама, чиито имена бяха символът на величието и добродетелта. Но подобни нещастия никога не можеха да нарушат домашния кръг, който ми бе останал, докато, усамотени в любимата ни гора, ние прекарвахме живота си в покой. Наистина, съвсем дребни промени донесоха тук отминаващите години и времето, както обичайно, отбеляза нашите удоволствия и надежди с белезите на смъртността.