Не прекарах и един ден в плен — вечерта бях освободен, както ми бе съобщено, по заповед на самия граф. Тази вест ме изтласка от честолюбивия връх, който си бях издигнал. Той ме ненавижда, помислих си; но ще научи, че аз също го мразя и със същото презрение гледам на неговите наказания и милост. На втората вечер от освобождението ми отново бях заловен от пазачите, отново затворен и отново освободен; но четвъртата вечер — такова беше моето упорство — пак ме завари в забранения парк. Пазачите бяха по-разгневени от твърдоглавието ми от господаря им. Бяха получили заповед, че ако отново ме заловят, трябва да ме заведат при графа; и поради неговата снизходителност те очакваха развръзка, която смятаха за неподходяща за моето престъпление. Един от тях, който от самото начало бе водачът на онези, които ме бяха заловили, реши да задоволи собствената си омраза, преди да ме предаде на по-висшите сили.
Късната поява на луната и изключителната предпазливост, която се наложи да използвам в тази моя трета експедиция, отнеха толкова много време, че нещо наподобяващо страх ме обзе, когато усетих мрачната нощ да се предава на здрача. Продължих да пълзя покрай папратта, на ръце и колене, търсейки сенчестите була на шубрака, докато птиците отгоре се събуждаха с нежелана песен, а свежият утринен вятър, играещ си сред клоните, звучеше като стъпки на всеки завой. Сърцето ми биеше бързо, когато се приближих до оградата от колове; ръката ми беше върху единия от тях, един скок щеше да ме отведе до другата страна, когато двама пазачи изскочиха от засада върху мен: единият ме повали и започна да ме налага с камшик. Започнах и аз — имах нож в ръката; хвърлих се върху вдигнатата му дясна ръка и нанесох дълбока, широка рана в дланта му. Гневът и крясъците на ранения мъж и виещите проклятия на другаря му, на които аз отговорих със сходна горчивина и ярост, отекнаха из долината; слънцето изгряваше все повече и повече, неговата небесна красота бе в несъответствие с нашето грубо и шумно съревнование. Аз и моят враг все още се борихме, когато раненият възкликна: „Графът!“. Изскочих от херкулесовата хватка на пазача, задъхан от усилията си; хвърлих яростни погледи към преследвачите си и облягайки се с гръб на едно дърво, бях решен да се защитавам до последно. Дрехите ми бяха разкъсани и те, както и ръцете ми, бяха пропити с кръвта на мъжа, когото бях ранил; едната ръка стискаше мъртвите птици — моята мъчно извоювана плячка, другата държеше ножа; косата ми беше сплъстена; лицето ми беше изцапано със същите признаци за вина, които свидетелстваха срещу мен и от кървящия инструмент, който стисках; целият ми външен вид беше изнемощял и окаян. Въпреки че бях висок и мускулест, сигурно съм изглеждал, какъвто всъщност и бях, като най-обикновения грубиян, стъпвал някога на земята.
Името на графа ме смути и накара всичката недостойна кръв, която топлеше сърцето ми, да се влее в бузите ми; не го бях виждал преди; представях си го като високомерен, самонадеян младеж, който щеше да ме нахока, ако някога изобщо благоволеше да говори с мен, с цялата арогантност на неговото превъзходство. Отговорът ми бе готов; бях измислил укор, който смятах, че ще прободе сърцето му. Междувременно той се появи; и неговият вид прогони като нежен южняшки вятър моя облак от гняв: пред мен застана високо, стройно, красиво момче с лице, изразяващо необикновен разум и изисканост. Сутрешните слънчеви лъчи позлатиха копринената му коса и разпръснаха светлина и великолепие върху сияещото му изражение.
— Какво става тук? — извика той. Мъжете започнаха да се оправдават припряно, но графът ги скастри: — Нахвърлили сте се двама върху едно момче — засрамете се! — И дойде до мен. — Върни, Лайнъл Върни, така ли се срещаме за пръв път? Родени сме да бъдем приятели и въпреки че зла съдба ни е разделила, бихте ли приели наследствената приятелска връзка, която, вярвам, ще ни сплоти оттук нататък?
Докато говореше, откровените му очи, фиксирани върху мен, сякаш прочитаха самата ми душа: сърцето ми, свирепото ми, копнеещо за мъст сърце, усети влиянието на сладка доброта да се вкопчва в него; а пък трогващият глас, като най-нежна мелодия, събуди ням отзвук у мен, преобръщайки из основи жизнената сила в тялото ми. Желаех да отвърна, да призная добрината му, да приема предложеното приятелство, но думи, подходящи думи, не бяха постижими за този грубоват планинар; щях да му подам ръката си, но виновното петно върху нея ме възпираше. Ейдриън се смили над колебливите ми обноски:
— Елате с мен — каза той. — Имам много да ви разкажа, елате у дома. Нали знаете кой съм аз?
— Да — отвърнах. — Мисля, че ви познавам, и се надявам, че ще простите моите грешки, моите престъпления.
Ейдриън се усмихна нежно и след като се разпореди на пазачите си, дойде до мен и поставяйки ръката си в моята, тръгнахме към имението.