Не беше неговият ранг — след всичко, което съм казал досега, със сигурност няма да се подозира, че именно рангът на Ейдриън от самото начало покори сърцето ми и постави пред него целия ми победен дух. Нито пък единствено аз бях почувствал тъй близки съвършенствата му: неговата чувствителност и учтивост очароваха всички. Неговата жизненост, интелигентност и енергична доброжелателност завършваха завоеванието. Дори в тази крехка възраст той беше начетен и изпълнен с духа на висшата философия. Този дух даваше неустоимо убедителен тон на разговорите му с другите, така че той приличаше на вдъхновен музикант, който свири с безпогрешно умение на „лирата на ума“ и тъй произвежда божествени мелодии. На живо той сякаш не принадлежеше на този свят; тънкото му тяло беше претоварено от душата, която го обитаваше; той беше целият ум; „насочете цеплива тръст в гърдите му“8 и ще завладеете силата му; но властта на усмивката му би укротила и гладен лъв или би накарала легион въоръжени мъже да поставят оръжията си в краката му.
Прекарах деня с него. Отначало той не се върна към миналото или към каквито и да било лични събития. Вероятно искаше да ми вдъхне увереност и да ми даде време да събера разхвърлените си мисли. Говореше по общи теми и ми даваше идеи, които никога преди не ми бяха хрумвали. Седяхме в библиотеката му и той ми разказваше за старите гръцки мъдреци и за властта, която те имали над умовете на хората, придобита единствено чрез любов и мъдрост. Стаята беше украсена с бюстове на много от тях и Ейдриън ми описваше техните характери. Докато говореше, аз се чувствах подчинен на него и цялата ми надменна горделивост и сила бяха потиснати от медения глас на това синеоко момче. Той отвори прозорчето към подредената и вече не толкова внушителна цивилизация, която преди, от дивата ми джунгла, бях считал за недостъпна. Пристъпих вътре и когато влязох, почувствах, че газя по родната си почва.
С настъпването на вечерта той се обърна към миналото.
— Трябва да разкажа една история — каза той — и да дам много обяснения по отношение на миналото; може би ще ми помогнете да ги съкратя. Помните ли баща си? Никога не съм имал щастието да го познавам, но името му е един от най-ранните ми спомени: той е гравиран в плочите на ума ми като образа на всичко храбро, любезно и очарователно в човека. Умът му не е бил по-малко забележим от преливащата доброта на сърцето му, която той изсипвал с толкова пълни шепи върху приятелите си, че останал, уви, с малък остатък за себе си.
Насърчен от тази хвалебствена реч и в отговор на неговите въпроси, аз започнах да разказвам всичко, което си спомнях за моя родител; а той описа обстоятелствата, довели до пренебрегването на завещателното писмо на баща ми. Когато впоследствие бащата на Ейдриън, тогавашният крал на Англия, усещал, че положението му става по-опасно и поведението му по-смутно, той многократно си мечтаел за компанията на стария си приятел, който можел да се изправи срещу бурния гняв на кралицата и бил посредник между него и парламента. От момента, в който баща ми напуснал Лондон във фаталната нощ на поражението му на хазартната маса, кралят не бил получавал вест от него; и когато изминали години и той се опитал да го открие, всяка следа била загубена. С по-любящо разкаяние от всякога, той се вкопчил в паметта си и предал на сина си, ако някога срещне този ценен приятел, от негово име да му окаже всякаква помощ и да го увери, че до последно привързаността на краля е оцеляла въпреки раздялата и мълчанието.
Малко преди посещението на Ейдриън в Къмбърланд наследникът на благородника, на когото баща ми поверил последния си призив до своя крал, предал това писмо, неотворено, в ръцете на младия граф. Било намерено захвърлено настрана с множество стари хартии и само случайността го извадила на бял свят. Ейдриън го прочел с дълбок интерес; и в него открил живия дух на онзи гениален ум, който често бил почитан пред него. Той открил името на мястото, където баща ми се бил оттеглил и където умрял; научил за съществуването на неговите сираци; и по време на краткия интервал между пристигането му в Улсуотър и срещата ни в парка бил зает да разпитва за нас и да организира различни планове в наша полза, преди да ни се представи.
Начинът, по който говореше за баща ми, ласкаеше суетата ми; завесата, която той деликатно хвърляше върху своето благоволение, призовавайки за подобаващо изпълнение на последната воля на краля, беше успокояваща за моята гордост. Други чувства, по-малко двусмислени, бяха поощрени от неговия помирителен маниер и щедрата топлина в държанието му, от уважението, което бе рядко усещано преди, от възхищение и любов — той бе докоснал моето каменно сърце със своята магическа сила и потокът от безкрайна и чиста привързаност бликна навън. Вечерта се разделихме; Ейдриън стисна ръката ми:
— Ще се срещнем отново; елате при мен утре.