Стиснах тази блага ръка, опитах се да отвърна, ала едно горещо „Бог да ви благослови!“ беше всичко, което моето невежество можеше да изрази, и се отдалечих, победен от новите си чувства.
Не можех да си намеря място. Бродех по хълмовете; западният вятър ги брулеше и звездите блестяха отгоре им. Тичах, нехаещ към външни предмети, опитвайки се да покоря страдащия ми дух чрез телесна умора. „Това — помислих си — е истинската сила! Не да си физически силен, с твърдо сърце, свиреп и дързък, а благ, състрадателен и нежен.“ Спирайки рязко, стиснах ръце и с плама на човек, сменил религията си, извиках:
— Не се съмнявай в мен, Ейдриън, аз също ще стана мъдър и добър! — И след това, съвсем изнемощял, заридах на глас.
Когато този порив от страст отмина, се почувствах по-спокоен. Легнах на земята и давайки воля на мислите си, мислено извървях предишния си живот и започнах, гънка по гънка, да размотавам многобройните грешки на сърцето ми и да откривам колко груб, див и безполезен съм бил досега. Тогава обаче не можех да изпитвам угризения, тъй като смятах, че съм се родил наново; душата ми изхвърли товара на миналите грехове, за да поеме по нов път на невинност и любов. Нищо грубо или нескопосано не остана, за да размътва нежните чувства, които събитията от деня бяха вдъхновили; бях като дете, фъфлещо предаността си към майка си, и изкуствената ми душа бе преработена от майсторска ръка, на която нито желаех, нито можех да устоя.
Това беше началото на приятелството ми с Ейдриън и трябва да отбележа този ден като най-щастливия в живота ми. Тогава започнах да бъда човек. Бях допуснат през онази свещена граница, която разделя интелектуалната и моралната природа на човека от онази, която определя животните. Най-добрите ми чувства бяха предизвикани, за да отвърнат подобаващо на щедростта, мъдростта и благоразположението на новия ми приятел. Той, със своята благородна доброта, безкрайно се наслаждаваше да раздава разточително съкровищата на собствения си ум и богатство на отдавна пренебрегвания син на бащиния му приятел, потомък на онова надарено същество, за чиито качества и таланти бе слушал от детство.
След абдикацията си покойният крал се бе оттеглил от сферата на политиката, но семейната му среда му доставяла малко щастие. Бившата кралица не притежавала нито една от добродетелите на домашния живот, а смелостта и дързостта, които притежавала, се обезсмислили при оттеглянето на съпруга ѝ: тя го презирала и не се опитвала да скрие чувствата си. В съответствие с нейните изисквания царят бил отхвърлил старите си приятели, но не придобил нови под нейното ръководство. В тази оскъдица от съчувствие той прибягнал до невръстния си син и ранното развитие на таланта и чувствителността превърнали Ейдриън в подходящ довереник на баща му. Никога не се уморявал да слуша често повтарящите се разкази за отминали времена, в които баща ми беше изиграл важна роля; находчивите му изрази били повтаряни пред момчето и той ги запомнил; остроумието му, очарованието му, самите му недостатъци били осветени от разкаянието на обичта; загубата му била искрено проклината. Дори ненавистта на кралицата към този любимец била неуспешна в опита си да го лиши от възхищението на сина ѝ: тя била жлъчна, саркастична, презрителна — но докато подхвърляла тежкото си порицание по един и същ начин както върху неговите добродетели, така и върху грешките му, върху преданото му приятелство и неблагополучните флиртове, върху безразличието и прахосничеството му, върху неговите предразполагащи маниери и умението, с което се поддавал на изкушението, нейният двоен изстрел се оказал твърде тежък и не достигнал целта си. Нито пък гневната ѝ злост попречила на Ейдриън да си представя баща ми, както беше казал, като образа на всичко храбро, любезно и очарователно в човека. Следователно не бе никак странно, че когато бе узнал за съществуването на потомството на този прочут човек, той бе решил да го дари с всички предимства, които неговият ранг му позволява. Когато той ме откри — хулиганстващ пастир на хълмовете, крадец, неграмотен дивак, — неговата доброта не се предаде. В допълнение към убеждението, че баща му до известна степен бе виновен, задето ни е пренебрегнал, и че е задължен да ни обезщети по всякакъв възможен начин, той с удоволствие отбеляза, че под цялата ми грубост проблясва висш дух, който се отличава от обикновената животинска смелост, и че съм наследил държание, подобно на бащиното ми, което е доказателство, че неговите добродетели и таланти не са си отишли с него. Каквито и дарби да съм наследил, моят благороден млад приятел бе решен, че те не бива да бъдат пропилени поради липса на култура.