Бившата кралица имаше и дъщеря, която сега бе в дванадесетата си година; Ейдриън обичаше да я нарича неговата приказна сестра; тя бе прекрасно, весело, малко същество, цялото изтъкано от чувствителност и искреност. Аристократичната вдовица постоянно пребивавала в Уиндзор с децата си и не допускала никакви посетители освен собствените си привърженици, дошли от родната ѝ Германия, и няколко от външните министри. Сред тях силно отличен от самата нея бил принц Займи, посланик в Англия от свободните земи на Гърция, и дъщеря му, младата принцеса Евадна, прекарвала голяма част от времето си в замъка Уиндзор. В компанията на тази откровена и умна гръцка девойка графинята се отпускала от обичайното си настроение. Нейните възгледи по отношение на собствените ѝ деца я подтиквали да ограничава всички нейни думи и действия спрямо
Евадна била на осемнадесет години. Въпреки че прекарвали много време заедно в Уиндзор, крайната младост на Ейдриън предотвратявала всякакви подозрения относно естеството на отношенията им. Но той бе пламенен и нежен по сърце, повече от обикновения мъж, и вече се бил научил да обича, докато изящната гъркиня му се подсмихвала добродушно. Макар и по-възрастен от Ейдриън, аз никога не се бях влюбвал и за мен бе странно да ставам свидетел на сърдечните жертви на моя приятел. В чувствата му нямаше ревност, тревога или недоверие; единствено преданост и вяра. Животът му бе погълнат от съществуването на любимата му и сърцето му биеше в хармония с ударите на нейното. Това бе тайният закон на живота му — той обичаше и бе обичан. За него вселената бе дом, който трябваше да обитава с избраницата си, а не обществен заговор или верига от събития, които биха му предоставили или щастие, или неволя. Ала животът и обществените устои са пустиня, обитавана от тигри джунгла! Но насред грешките му, в най-дълбоките му недра, има разплетена и цветна пътека, по която те можеха да поемат в безопасност и наслада. Техният път би бил като преминаването на Червено море — път, който биха извървели със сухи крака, въпреки че от двете им страни ги дебне разрушителна стена.
Но уви! Защо трябва да записвам злочестата заблуда на този ненадминат екземпляр на човечеството? Какво в нашата природа винаги ни подтиква към болка и нещастие? Ние не сме създадени за удоволствие; и както и да сме настроени към посрещането на приятни чувства, разочарованието е неизбежният капитан на кораба на живота ни и той безмилостно ни води към опасни плитчини. Кой бе по-подходящ от този ярко надарен младеж да обича и да бъде обичан, и да жъне неотменима радост от тази непорочна страст? Ако сърцето му не се бе пробудило поне още няколко години, може би той щеше да бъде спасен; но то се събуди в детска възраст; то имаше сила, но нямаше знания, и бе опустошено като цветна пъпка, която процъфтява твърде рано и е посечена от убийствената слана.
Не обвинявах Евадна в лицемерие или желание да измами любимия си; но първото нейно писмо, което прочетох, ме убеди, че тя не го обича; то бе написано с елегантност и въпреки че бе чужденка, с отлично умение на езика. Самият почерк бе изключително красив; имаше нещо в самата хартия и гънките ѝ, което дори аз, неук по подобни въпроси, можех да оценя като изискано. В думите ѝ имаше много доброта, благодарност и нежност, но никаква любов. Евадна беше с две години по-възрастна от Ейдриън; и кой на осемнадесет години е обиквал някой толкова по-млад? Сравнявах нейните равнодушни писма със страстните писма на Ейдриън. Душата му като че ли се изливаше в думите, които той изписваше, и те дишаха върху хартията, носейки със себе си глътка от един живот, изпълнен с любов — неговият живот. Самото писане го изтощаваше; той ридаеше над писмата от неконтролируемите емоции, които те събуждаха в сърцето му.