Чувствахме, че те са зловещи, и се страхувахме от бъдещото събитие, свързано с тях. Нощната птица пищеше пронизително преди обедното слънце, твърдокрилият прилеп се въртеше около ложето на красотата, мърморещите гръмотевици в ранна пролет стряскаха безоблачния въздух, внезапна и унищожаваща болест нападаше дървета и храсти — все необичайни, но физически събития, по-малко ужасяващи от мисловните творения на всемогъщия страх. Някои виждаха погребални шествия и лица, опетнени от сълзи, които прелитаха през дългите градински алеи и в глуха доба отдръпваха настрана завесите на спящите. Някои чуваха ридания и викове във въздуха; печална песен се понасяше през мрачния въздух, сякаш духове отгоре изпълняваха реквиема на човешката раса. Какво обяснение имаше всичко това, освен че страхът създаваше други сетива в нашите тела, каращи ни да виждаме, чуваме и чувстваме неща, които не съществуват? Какво означаваше всичко това, освен въздействието на болно въображение и детинска лековерност? Може би така беше; но най-истинско от всичко беше съществуването на тези страхове: втренчените погледи на ужаса, пребледнелите до призрачност лица, онемелите от мъчителен уплах гласове на онези от нас, които виждаха и чуваха тези явления. Един от тях беше Ейдриън, който знаеше, че е заблуда, ала не можеше да отхвърли задушаващия ужас. Дори невежото детство се появи с изплашени писъци и спазми, за да признае присъствието на тези невидими сили. Трябваше да тръгнем: при смяната на обстановката, при заниманията и онази сигурност, която все още се надявахме да намерим, би трябвало да открием лек за тези трупащи се ужаси.
При събирането на нашата група открихме, че тя се състои от хиляда и четиристотин души — мъже, жени и деца. Следователно досега нашият брой не бе намалял, ако не се броеше изоставянето на онези, които се бяха привързали към пророка самозванец и останаха в Париж. Около петдесет французи се присъединиха към нас. Последователността на нашия поход беше лесно уредена; лошият успех, съпроводил четата ни, подтикна Ейдриън да държи всички в една група. Аз, със стотина мъже, тръгнах първи като снабдител, поемайки по пътя на Кот д’Ор през Оксер, Дижон, Доул и през Юра към Женева. На всеки десет мили трябваше да подсигурявам настаняването на толкова много хора, колкото установявах, че градът или селцето можеха да приемат, оставяйки след себе си пратеник с писмена заповед, указваща колко души трябва да бъдат настанени там. Останалата част от нашето племе след това беше разделена на групи от по петдесет, всяка от които съдържаше осемнадесет мъже, а останалата част се състоеше от жени и деца. Всяка от тези групи беше оглавена от офицер, носещ списъка с имената, с който всеки ден хората трябваше да бъдат събирани. Ако биваха разделени през нощта, на сутринта тези във фургоните чакаха другите зад тях. Във всеки от вече споменатите големите градове всички ние трябваше да се съберем и да проведем тайно заседание на главните офицери за общото благо. Заминах първи, както казах; Ейдриън бе последен. Майка му, с Клара и Евелин под нейна закрила, също остана с него. Планът ми беше първоначално да отидем не по-далеч от Фонтенбло, където след няколко дни Ейдриън трябваше да се присъедини към нас, преди да потеглим отново на изток.
Моят приятел ме придружи в продължение на няколко мили извън Версай. Той беше тъжен и с непривично унил глас изрече молитва за нашето бързо пристигане в Алпите, придружена с израз на напразно съжаление, че не бяхме вече там.
— В такъв случай — отбелязах — може да ускорим нашия поход; защо да се придържаме към план, чието мудно изпълнение ти вече не одобряваш?
— Не — рече той, — вече е твърде късно. Преди месец ние бяхме господари на себе си; сега… — Той обърна лицето си настрана от мен; макар че събиращият се здрач вече бе забулил изражението му, той го обърна още повече, докато добавяше: — Снощи един мъж почина от чумата!
Ейдриън говореше с приглушен глас, след което изведнъж стисна ръце и възкликна:
— Бързо, възможно най-бързо да се придвижваме в този последен за всички нас час; както звездите изчезват преди появата на слънцето, така ѝ наближаващата чума ще ни унищожи. Аз направих всичко по силите ми; със стиснати ръце и безсилна съпротива увиснах на колелото на чумавата колесница, но тя ме влачи заедно с нея, докато, подобно на жесток бог, продължава да смазва съществото на всички, които осейват висшия път на живота. Ако това приключи, ако нейното шествие е успешно, всички заедно ще влезем в гроба!
Сълзи се стичаха от очите му.
— Отново и отново — продължи той, — трагедията ще бъде разигравана; отново ще трябва да чувам стенанията на умиращите, риданията на оцелелите; отново ще ставам свидетел на мъките, които, поглъщайки всичко, събират цяла вечност в тяхното мимолетно съществуване. Защо съм опазен от това? Защо аз, опетненият овен на стадото, не съм от първите поразени на земята? Първият? Трудно е, много трудно за някой, роден от жена, да понесе всичко, което аз изтърпявам!