След миг бях хвърлен на земята, завързан, с покрити очи и отнесен набързо — свободата на крайниците и зрението ми беше възстановена едва когато, заобиколен от стените на тъмницата, мрачни и непроницаеми, се озовах затворник и съвсем сам.
Това беше последствието от опита ми да спечеля привърженичката на този престъпник; не можех да си представя, че той би посмял да ме осъди на смърт. И все пак аз бях в неговите ръце; пътят на неговата амбиция винаги е бил тъмен и жесток, властта му се основаваше на страха, за него думата, която може да ме убие нечут и незабелязан в неизвестността на тъмницата ми, е по-лесна за изговаряне, отколкото милостивото дело е за извършване. Той вероятно не би рискувал публична екзекуция, но скрито убийство би ужасило всички мои спътници от опити за подобни подвизи и в същото време предпазливото поведение навярно би му спестило въпросите и отмъщението на Ейдриън.
Преди два месеца, в една по-мрачна гробница от тази, която сега обитавах, бях обмислял тихо да сложа край на живота си; сега потръпвах от наближаването на съдбата. Опитвах се да си представя каква смърт ми готвеше той. Дали би позволил да умра от глад, или пък дадената ми храна е напоена със смърт? Дали би се прокраднал в съня ми, или ще трябва да се боря до последно с моите убийци, знаейки дори докато страдам, че ще бъда повален? Живеех на земя, чието намалено население можеше да бъде преброено с проста детска аритметика; бях преживял дълги месеци, в които смъртта бе дебнела близо до мен, докато на промеждутъци сянката на нейната скелетна фигура помрачаваше пътя ми. Вярвах, че ненавиждам мрачния фантом и с презрение се присмивах на силата му.
Всяка друга съдба щях да посрещна със смелост, даже храбро щях да изляза да се сблъскам с нея. Но да бъда убит по този начин, посред нощ, от хладнокръвни убийци, без приятелска ръка, която да затвори очите ми или да приеме моята благословия за сбогом; да умра в сражение, омраза и презрение — ах, защо, моя ангелска любов, ме върна към живот, когато стоях на ръба на гроба, за да бъда тъй скоро подхвърлен там като осакатен труп!
Минаха часове, векове. Ако можех да намеря думи за многобройните мисли, които тогава ме занимаваха в безкрайна последователност, то бих изписал цели томове. Въздухът беше усоен, подът на тъмницата плесенясал и леденостуден; гладът също се стовари отгоре ми и нито звук отвън не достигаше до мен. Грубиянът беше обявил, че утре ще умра. Кога щеше да дойде утрешният ден? Не беше ли вече тук?
Вратата ми беше на път да се отвори. Чух завъртането на ключа и бавното отстраняване на резетата. Отварянето на пресичащите се проходи позволи на звуците от вътрешността на двореца да стигнат до мен и аз чух как часовник удари един часа. Идват да ме убият, помислих си аз; този час не подобава на публична екзекуция. Изправих се до стената срещу входа; събрах силите си, възвърнах смелостта си, нямаше да падна като питомна плячка. Бавно вратата се отдръпна на пантите си — бях готов да скоча напред, за да сграбча и да се боря с нашественика, докато обликът на този, който влезе, не промени веднага настроението ми. Беше самата Жулиета; бледа и трепереща, тя стоеше с лампа в ръка на прага на тъмницата, гледайки ме с тъжно изражение. Но след миг възвърна самообладанието си и безжизнените ѝ очи възстановиха блясъка си. Тя каза:
— Дойдох да те спася, Върни.
— И себе си също — извиках аз. — Скъпа приятелко, можем ли наистина да бъдем спасени?
— Нито дума повече — отговори тя, — последвай ме!
Подчиних се мигновено. С тихи стъпки прекосихме много коридори, изкачихме няколко стълбища и преминахме през дълги галерии; в края на една от тях тя отключи нисък портал; струя въздух изгаси лампата ни, но вместо нея разполагахме с благословените лунни лъчи и откритото лице на небето. Тогава Жулиета първа заговори:
— Вече си в безопасност — рече тя, — Бог да те благослови! Сбогом!
Хванах неохотната ѝ ръка.
— Скъпа приятелко — извиках, — заблудена жертво, не възнамеряваш ли да избягаш с мен? Не си ли рискувала всичко, подпомагайки моето бягство? Нали не мислиш, че ще ти позволя да се върнеш и да понесеш сама последиците от яростта на този мерзавец? Никога!
— Не се страхувай за мен — тъжно отвърна милото момиче — и не си въобразявай, че си могъл да напуснеш тези стени без съгласието на нашия водач. Той е този, който те спаси; той ми възложи задачата да те доведа дотук, защото аз съм най-добре запозната с твоите мотиви да дойдеш и най-добре мога да оценя неговата милост, задето ти позволява да напуснеш.