— И ти си — извиках аз — подлъгана от този човек? Ако съм жив, той се бои от мен като враг, а ако съм мъртъв, ще се страхува от моите отмъстители. Насърчавайки това потайно бягство, той запазва представлението на последователност пред своите последователи, но милостта е далеч от сърцето му. Забравяш ли неговите хитрости, жестокостта и измамата? Както аз съм свободен, ти също си. Ела, Жулиета, майката на нашата изгубена Идрис ще те посрещне, благородният Ейдриън ще се радва да те приеме; ще намериш покой и любов, и по-добри надежди, отколкото фанатизмът може да ти предложи. Ела и не се страхувай; много преди да съмне ще бъдем във Версай; затвори вратата на този дом на престъпленията — ела, сладка Жулиета, избягай от лицемерие и вина към обществото на обичта и добротата.
Говорех припряно, но с плам: и докато с нежно насилие я издърпах от портала, някаква мисъл, някакъв спомен за минали сцени на младост и щастие я накара да ме изслуша и да ми се поддаде; внезапно тя се откъсна от мен с пронизителен писък:
— Детето ми, детето ми! Той държи моята рожба; моето скъпо момиче е моят заложник.
Жулиета се отскубна от мен и се стрелна в прохода; портата се затвори между нас — тя беше приклещена в лапите на този престъпник; беше затворничка, все още принудена да вдишва чумавия въздух, който полепваше по неговата демонична природа. Ветрецът галеше страните ми, луната грееше благо върху мен, пътят ми беше свободен. Радостен, задето бях избягал, ала и меланхоличен в моето щастие, аз извървях наобратно стъпките си до Версай.
Паметната зима премина, а с нея и отдихът от нашите страдания. Постепенно слънцето, чиито полегати лъчи бяха осигурявали по-продължително царуване на нощта, удължи дневното си пътешествие и се изкачи на най-високия си трон като покровител на новата красота на земята и неин любим. Ние, които, като мухи, събиращи се върху суха скала при отдръпването на прилива, се бяхме заигравали разточително с времето, позволявайки на нашите страсти, надежди и безумни копнежи да ни управляват, сега дочухме приближаващия рев на океана на разрухата и щяхме да побегнем към някой защитен процеп, преди първата вълна да се разбие върху нас. Решихме незабавно да започнем пътуването си към Швейцария, бяхме нетърпеливи да напуснем Франция. Под ледените сводове на ледници, под сянката на боровете, чиито мощни клони не се помръдваха заради снежния товар, край потоците, чийто силен студ оповестяваше, че произходът им е от бавно разтапящите се камари замръзнали води, насред чести бури, които може би щяха да пречистят въздуха, ние трябваше да открием здраве, ако самото здраве не се бе поболяло също.
Отначало започнахме подготовката си с лекота. Сега не се сбогувахме с нашата родна страна, с гробовете на онези, които обичахме, с потоците, цветята и дърветата, които бяха живели около нас от ранно детство. Нямаше да скърбим особено, докато напускаме Париж. Той беше място на срама, когато си спомняхме за последните ни сблъсъци и се сещахме, че оставяхме зад нас едно стадо от нещастни, заблудени жертви, огъващи се под тиранията на себелюбив самозванец. Малко мъка щяхме да изпитаме, напускайки градините, горите и залите на дворците на Бурбоните във Версай, за които се бояхме, че скоро ще бъдат опетнени от мъртвите, и когато очаквахме с нетърпение долини, по-красиви от която и да е градина, могъщи гори и зали, построени не за смъртно величие, а дворци на самата природа, чиито стени бяха Алпите на мраморната белота, а покрив — небето.
И все пак нашият дух повехна, когато наближи денят, който бяхме определили за заминаването ни. Злокобни видения и зли поличби, ако такива неща съществуват, се сгъстиха около нас, така че напразно хората можеха да кажат