Няма ли да се умори читателят, ако опиша подробно нашето проточило се пътуване от Париж до Женева? Ако записвам ден след ден във формата на дневник трупащите се нещастия на нашата група, ще може ли ръката ми да напише или езикът да си позволи думи, изразяващи многообразието на нашите беди, блъскането и струпването на едно окаяно събитие върху друго? Търпение, читателю! Който и да си ти, където и да живееш, дали си от раса духовна, или произлязъл от някоя оцеляла двойка, твоята природа е човешка, твоят дом — Земята; тук ще прочетеш делата на изчезналия човешки род и ще попиташ удивено дали те, онези, които са изстрадали това, което намираш описано тук, са били от крехка плът и меко устройство като теб самия. Те наистина бяха — ридай за тях тогава, понеже ти със сигурност ще си самотно същество с благ нрав; пролей състрадателни сълзи, но в същото време обърни внимание на историята и научи за делата и страданията на твоите предшественици.
И все пак последните събития, които белязаха нашето пътешествие през Франция, бяха тъй изпълнени с необикновен ужас и мрачно нещастие, че не смея да се спирам твърде дълго в разказа ми. Ако трябва да разнищвам всяка злополука, всяка малка частица от секундата би съдържала мъчителен разказ, чиято най-незначителна дума ще пресече кръвта в младите ти вени. За твоето знание е редно да издигна този паметник на отминалата раса; но не бива да те тегля през болничните отделения, нито през тайните зали на костницата. Следователно този разказ ще бъде разгърнат набързо. Образи на разрушение, картини на отчаяние, шествието на последния триумф на смъртта ще бъдат повикани пред теб, бързи като платната, задвижвани от северния вятър по петнистото великолепие на небето.
Очите ми вече бяха привикнала към обраслите с плевели ниви, пустите градове и дивото приближаване на коне без ездачи; даже към далеч по-пагубни гледки — на непогребани мъртъвци, разпръснати по пътя и по стъпалата на някога посещавани домове, където
Ах, проклети времена! Такива гледки бяха станали толкова познати, че ние бяхме спрели да треперим или да пришпорваме уплашените ни коне към внезапна скорост, докато минавахме покрай тях. Франция в най-добрите си дни, поне онази част на Франция, през която пътувахме, беше обработена пустиня и липсата на заграждения, къщи и дори селяни беше тъжна за един пътешественик от слънчева Италия или оживена Англия. И все пак градовете бяха на често и оживени, а сърдечната учтивост и охотната усмивка на обутия в дървено сабо селянин връщаха доброто настроение на сприхавите. Възрастната жена вече не седеше на вратата със своята хурка, мършавият просяк вече не просеше с придворни изрази, нито по празниците селяни пристъпваха с бавни движения в лабиринта на танца. Тишина, меланхоличната булка на смъртта, вървеше в шествие с нея от град на град из този просторен район.
Пристигнахме във Фонтенбло и бързо се подготвихме да посрещнем нашите приятели. При преброяването ни за нощта бе установено, че трима души липсват. Когато попитах за тях, човекът, с когото разговарях, произнесе думата „чума“ и падна в краката ми, гърчейки се; той също беше заразен. Около мен имаше много смели хора; защото сред моята чета имаше моряци, които са преминавали морската граница безброй пъти, войници, които в Русия и далечна Америка са претърпели глад, студ и опасности, и мъже с все още сурови погледи, някогашните нощни грабители в многолюдната ни столица; мъже, отгледани още от люлката им, за да видят как цялата машина на обществото работи за тяхното унищожение. Огледах се и видях върху всички лица ужас и отчаяние, изписани с крещящи знаци.
Прекарахме четири дни във Фонтенбло. Няколко души се разболяха и умряха, а междувременно нито Ейдриън, нито някой от приятелите ни се появи. Суматоха цареше в моя отряд; да достигнем Швейцария, да се потопим в реките от сняг и да обитаваме ледени пещери се превърна в безумен копнеж на всички. И все пак бяхме обещали да изчакаме графа, а той не идваше. Моите хора настояха да бъдат поведени напред — въстание, ако така можем да наречем това, което беше простото отхвърляне на сламените им окови, явно се надигна сред тях. Една изречена дума и те щяха да тръгнат без водач. Единствената възможност за безопасност, единствената надежда за опазване от всеки вид неописуемо страдание беше да останем заедно. Казах им това; а пък най-решителните сред тях отговориха мрачно, че могат да се грижат за себе си и отвърнаха на молбите ми с присмех и заплахи.