Досега, с неустрашим дух и виеше чувство за дълг и стойност, Ейдриън беше изпълнил наложената му от него самия задача. Бях го наблюдавал с благоговение и безплодно желание за подражание. Сега предложих няколко насърчаващи и съчувстващи думи. Той скри лице в ръцете си и докато се опитваше да се успокои, възкликна:
— В името на няколко месеца, само още няколко месеца, Боже, не позволявай сърцето ми да се предава или смелостта ми да бъде подчинена; нека гледките на нетърпимо страдание не подлудят това наполовина обезумяло съзнание или накарат това крехко сърце да бие срещу пределите на затвора му, така че да избухне. Вярвах, че моята съдба бе да поведа и ръководя последните хора от човешката раса, докато смъртта угаси моята власт; и на тази съдба аз се предавам. Извини ме, Върни, наранявам те, но повече няма да се жалвам. Сега отново съм себе си или даже съм по-добър от себе си. Ти знаеш как от детството ми амбициозни мисли и възвишени копнежи са воювали с вродената болест и свръхнапрегнатата чувствителност, докато последните не се превърнаха в победители. Ти знаеш как положих моята пропиляна, немощна ръка върху изоставения щурвал на човешкото управление. На моменти са ме навестявали периоди на колебания, ала досега не се бях чувствал сякаш по-висш и неуморим дух обитава моето същество, или по-скоро сякаш се е обединил с по-слабата ми страна. Свещеното провидение навярно заспа временно, за да ми покаже колко безсилен съм без неговото вдъхновение. И все пак остани известно време, о, божество на добротата и силата; все още недей презира това разбито светилище на плътска смъртност, о, безсмъртни талант! Докато дори само едно същество, на което може да бъде оказана помощ, все още е живо, стой настрана и подпри раздробения си, предаващ се двигател!
Неговата ярост и гласът му, пречупен от неудържими въздишки, потънаха в сърцето ми; очите му блестяха в мрака на нощта като две земни звезди и фигурата му се уголемяваше, а лицето му сияеше; наистина изглеждаше така, сякаш в красноречивата му молба някакъв безсмъртен дух бе обладал тялото му, възвисявайки го над човечеството.
Той бързо се обърна към мен и протегна ръка.
— На добър час, Върни, братко на любовта ми, сбогом; никакъв друг мекушав израз не бива да преминава през тези устни, аз отново съм жив: напред към нашите задачи и сраженията с непреодолимия ни враг, защото аз ще се боря срещу него до последно.
Той хвана ръката ми и ми хвърли поглед, по-пламенен и бодър от всяка усмивка; сетне, завъртайки главата на коня си, той докосна животното с шпората и след миг изчезна от кръгозора.
Един мъж беше починал от чумата снощи. Колчанът не беше изпразнен, нито път лъкът незареден. Ние стояхме като мишени, докато Партската чума се прицелваше и стреляше, ненаситна на завоевания, невъзпрепятствана от купищата поразени. Някаква болест на душата, заразна дори за физическия ми механизъм, ме налегна. Коленете ми се чукнаха едно в друго, зъбите ми затракаха, потокът на кръвта ми, съсирена от внезапен студ, болезнено си проби път от натежалото ми сърце. Не се страхувах за себе си, но беше нещастие да мисля, че не можем да спасим дори тези, които бяха оцелели. Че тези, които обичах, след няколко дни може да са студени като пръст, както Идрис в нейната древна гробница; че нито телесните сили, нито умствената мощ можеха да отблъснат удара. Чувство на разпад ме обзе. Дали Бог бе създал човека, за да го превърне накрая в обикновена мъртва пръст насред здравата растителна природа? Дали хората имат толкова значимост за своя Създател, колкото и някое поле с царевица, чиито зърна са попарени от слана? Така ли щяха да избледнеят нашите горди мечти? Името ни беше написано „малко по-долно от ангелите“99 и вижте, ние не бяхме по-добри от еднодневките. Бяхме се нарекли „образец на всички животни“ и ето! Ние бяхме „квинтесенцията на праха“100. Ние роптаехме, че пирамидите са надживели балсамираните тела на строителите им. Уви! Сламената колиба на простия овчар, покрай която минавахме по пътя, съдържаше в своята структура източника на по-голямо дълголетие от цялата човешка раса. Как да помирим тази тъжна промяна с нашите минали стремежи, с нашите привидни сили!
Внезапно един вътрешен глас, членоразделен и ясен, сякаш каза:
— Тъй от вечността е постановено: конете, които отнасят времето напред, имат този час и това изпълнение, приковани към тях, след като празнотата донесе своето бреме. Бихте ли прочели наобратно неизменните закони на природата?
Майка на света! Слуга на Всемогъщия! Вечна, неизменна природа! Която, със заети пръсти, винаги седи, преплитаща нерушимата верига от събития! Аз няма да недоволствам за постъпките ти. Дори моят човешки ум да не може да признае, че всичко, което се случва, е правилно; но това каквото е, трябва да бъде, а аз ще седна насред разрухата и ще се усмихна. В действителност ние не сме родени, за да изпитваме щастие, а да се предадем и да се надяваме.