Пристигнахме същата вечер във Вилньов-ла-Гияр, град на четири пощенски станции разстояние от Фонтенбло. Моите спътници се оттеглиха да си починат, а аз останах да се въртя сам и да размишлявам върху получените сведения за положението на Ейдриън, когато ми хрумна друг въпрос. Какво правех аз и какъв беше смисълът на моите настоящи стъпки? Очевидно бях на път да поведа тази тълпа от егоистични и беззаконни мъже към Швейцария, изоставяйки семейството си и избрания ми приятел, които бяха изложени почасово на смъртта, която заплашваше всички, и можеше никога повече да не ги видя. Не беше ли мой пръв дълг да помогна на протектора, давайки пример за привързаност и подчинение? В повратен момент, какъвто бях достигнал аз, е много трудно да се балансират умело противоположни гледни точки и онова, към което нашите наклонности ни повеждат, упорито приема облика на егоизма дори когато обмисляме саможертва. В такива моменти сме лесно подведени да правим компромиси по въпроса и това беше моето настоящо средство. Още същата вечер реших да потегля за Версай; ако заваря събитията там по-малко отчаяни, отколкото сега си ги представям, ще се върна незабавно при моя отряд; имах смътна представа, че пристигането ми в този град би породило някакво чувство, повече или по-малко силно, от което бихме могли да спечелим и да поведем колебаещото се множество. Нямаше време за губене — посетих конюшните, оседлах любимия си кон и качвайки се на гърба му, без да си давам време за повече размисъл или колебание, напуснах Вилньов-ла-Гияр и поех обратно към Версай.
Радвах се да избягам от непокорния си отряд и поне за кратко да спра да мисля за битката между злото и доброто, в която първият противник винаги побеждаваше. Бях поразен почти до лудост от моята неувереност относно съдбата на Ейдриън и станах безразсъден към всяко събитие освен онова, което може да погуби или опази моя несравним приятел. С натежало сърце, което диреше облекчение в бързината на пътуването ми, аз яздих цяла нощ, докато не стигнах Версай. Пришпорвах коня ми, който гордо подмяташе внушителната си глава. Съзвездията нежно се полюляваха, дървета, скали и забележителности прелитаха пред очите ми в моя напредващ устрем. Оголих главата си на връхлитащия вятър, който окъпваше челото ми във възхитителна прохлада. Когато Вилньов-ла-Гияр изчезна от полезрението ми, аз забравих печалната драма на човешкото нещастие; размишлявах, че да си жив е достатъчно щастие, и бях чувствителен към красотата на облечената в зелено земя, обсипаното със звезди небе и необуздания вятър, който придаваше живот на всичко. Конят ми се умори — и аз, забравяйки за умората му, продължавах, докато той изоставаше, да го развеселявам с гласа ми и да го пришпорвам. Той беше внушително животно и не исках да го разменям за някой случаен звяр, на който може да се натъкна, рискувайки да не го видя отново. Цяла нощ напредвахме; на сутринта конят ми осъзна, че наближаваме Версай и за да стигнем неговия дом, той събра силите си. Разстоянието, което бяхме изминали, беше не по-малко от петдесет мили и все пак той се втурна по дългите булеварди, бърз като стрела; когато слязох пред портата на замъка, бедното създание се свлече на колене, очите му бяха покрити с кори, то падна настрани, няколко дихания издуха благородната му гръд — и умря. С мъка го наблюдавах как си отива, не признавайки моята вина дори пред себе си; болката беше като откъсването на някой крайник в мъчително изтезание, но беше толкова кратка, колкото и непоносима. Забравих за него, когато бързо се втурнах през отворения портал и нагоре по величествените стълби на този победоносен замък. Чух гласа на Ейдриън. О, глупако! Ти, отгледано от жена, мекушаво и презрително същество — чух гласа му и му отвърнах с треперещи писъци; втурнах се в Салона на Херкулес, където той стоеше, заобиколен от тълпа, чиито очи се обърнаха в изумление към мен, напомняйки ми, че на сцената на света мъжът трябва да потиска тези момичешки възторзи. Щях да дам всичко, за да го прегърна; но не посмях — наполовина от изтощение, наполовина доброволно се сгромолясах на земята — смеех ли да разкрия истината на нежния потомък на усамотението? Бях постъпил така, за да мога да целуна скъпата и свещена земя, по която той стъпва.