Накрая чумата, бавнокрака, но с уверени, безшумни стъпки, унищожила илюзията, нахлувайки в сбора на Избраните и изливайки отгоре им безразборна смърт. Техният водач се опитал да прикрие това събитие; той имал няколко последователи, посветени в тайната на неговата порочност, които можели да му помогнат при изпълнението на подлите му планове. Тези, които се разболели, били незабавно и тихо отстранени завинаги, а отсъствието им получило някакво правдоподобно обяснение. Накрая една жена, чиято майчина бдителност надделяла дори над въздействието на опиатите, които ѝ били дадени, станала свидетел на убийствения им замисъл за единственото ѝ дете. Обезумяла от ужас, тя избухнала насред своите заблудени събратя жертви и крещейки буйно, пробудила заглушения слух на нощта с историята за дяволското престъпление, а самозванецът, в последната си яростна и отчаяна постъпка, забил кама в гърдите ѝ. Така, ранена до смърт, с капеща от дрехите ѝ жизнена сила, носеща удушеното си пеленаче на ръце, красива и млада, каквато беше, Жулиета разобличила пред множеството измамени вярващи безчестието на техния водач. Той видял втрещените погледи на нейните слушатели, които се променили от ужас към ярост — имената на вече пожертваните били извикани от техните роднини, сега убедени в загубата им. Нещастникът, с онази енергия на устрема, която го бе водила досега в престъпната му професия, видял, че е в опасност, и решен да избегне най-лошите ѝ форми, се втурнал към един от първите хора, измъкнал пистолет от пояса му и шумният му присмех се примесил с изстрела на оръжието, с което той се самоунищожил.
Оставили окаяните му останки там, където били; поставили трупа на бедната Жулиета и нейната рожба в един ковчег и всички със сърца, подчинени на най-тъжното разкаяние, тръгнали в дълга процесия към Версай. Срещнали тълпи от онези, които се били отказали от сърдечната защита на Ейдриън и пътували, за да се присъединят към фанатиците. Ужасяващите събития били разказани и всички се върнали назад; така, предшествани от скърбящия символ на възстановения им разум, те се явиха пред Ейдриън и отново се заклеха във вечно подчинение на неговите заповеди и вярност на неговата кауза.
Тези събития отнеха толкова много време, че юни беше преброил повече от половината си дни, преди да започнем отново дълго отлаганото ни пътешествие. На следващия ден след завръщането ми във Версай шестима мъже измежду онези, които бях оставил във Вилньов-ла-Гияр, пристигнаха със сведения, че останалите вече били продължили към Швейцария. Ние потеглихме по същия път.
Странно е, след като е минало време, да погледнем назад към период, който, макар и кратък сам по себе си, ни е изглеждал тогава сякаш се проточва безкрайно. Преди края на юли бяхме влезли в Дижон; преди края на юли онези часове, дни и седмици се бяха смесили с океана на забравеното време, като при преминаването си кипяха от съдбоносни събития и мъчителни страдания. До края на юли беше изминал малко повече от месец, ако животът на човека се измерва с изгрева и залеза на слънцето: но, уви! В този промеждутък пламенният младеж беше побелял; бразди, дълбоки и незаличими, бяха изкопани в цъфналите бузи на младата майка; гъвкавите крайници на ранната мъжественост, сковани от товара на годините, придобиха грохналостта на старостта. Минаха нощи, по време на чийто фатален мрак слънцето остаряваше, преди да изгрее, и изгарящи дни, в които нежната нощ, за да охлади пагубната им жега, задържаща се далеч в източните климати, идваше изоставаща и несполучлива; дни, в които слънчевият часовник, сияещ в обедната си позиция, не помръдваше сянката си в пространството на един малък час, докато един цял живот на скръб не бе довел страдащия до ненавременен гроб.
Хиляда и петстотин души тръгнаха от Версай. Потеглихме на осемнадесети юни. Направихме дълго шествие, което съдържаше всяко скъпо познанство или връзка на любовта, съществуващо в човешкото общество. Бащи и съпрузи събираха, с грижата на пазители, своите скъпи роднини около тях; съпруги и майки търсеха подкрепа у мъжествената фигура до себе си и след това с нежно безпокойство навеждаха поглед към детските тълпи наоколо. Те бяха тъжни, но не и безнадеждни. Всеки смяташе, че някой човек ще бъде спасен; всеки, с онзи упорит оптимизъм, който до последно определя нашата човешка природа, вярваше, че неговото любимо семейство ще бъде опазено.