Минахме през Франция и я намерихме опустяла на обитатели. Един или двама местни жители бяха оцелели в по-големите градове, из които те се скитаха като призраци; следователно нашата численост не се увеличи много и толкова намаляхме от смъртта, че накрая стана по-лесно да се преброи оскъдния списък на оцелелите. Тъй като никога не изоставяхме никой от болните, докато смъртта им не ни позволяваше да предадем техните останки в приюта на гроба, пътуването ни беше дълго, а всеки ден се отваряше страховита пропаст в нашата чета — те умираха по десетина, петдесетина, стотина. Смъртта не прояви никаква милост; ние престанахме да я очакваме и всеки ден посрещахме слънцето с чувството, че може никога повече да не го видим как се издига.
Нервните ужаси и страховитите видения, които ни бяха изплашили през пролетта, продължиха да посещават нашата страхлива войска по време на това печално пътуване. Всяка вечер донасяше своя нов призрачен свят; призрак беше изобразен от всяко омаломощено дърво и от всеки рошав храст се създаваха ужасяващи форми. Постепенно тези обикновени чудеса ни втръснаха и сетне други чудеса бяха съчинени. Веднъж уверено беше заявено, че слънцето изгряло час по-късно от сезонното му време; после беше открито, че то става все по-бледо и по-бледо; че сенките приемат необичаен облик. Невъзможно беше да си представим по време на обичайното, спокойно ежедневие на живота, на което хората се радваха преди, че тези заблуди могат да имат такова ужасно влияние: всъщност нашите сетива имат толкова малка стойност, когато не са подкрепени от съответстващи свидетелства, че аз с най-голяма трудност се опазих от вярата в свръхестествените събития, на които по-голямата част от нашия народ с охота се доверяваше. Бидейки един здравомислещ насред тълпа от луди, аз почти не смеех да твърдя дори пред себе си, че огромното светило не бе претърпяло някаква промяна, че сенките на нощта не бяха сгъстени от безбройни фигури на страхопочитание и ужас или че вятърът, докато пееше по дърветата или свистеше около някоя празна сграда, не беше обременен от звуци на плач и отчаяние. Понякога действителността приемаше призрачни форми и беше невъзможно кръвта на човек да не се пресече, възприемайки очевидната смесица на това, което знаехме, че е истина, с видението на всичко, от което се страхувахме.
Веднъж, по здрач, видяхме една фигура, цялата в бяло и видимо по-голяма от човешки ръст, да снове около пътя, ту вдигайки ръце, ту скачайки до удивителна височина във въздуха, после обръщайки се няколко пъти последователно, сетне издигайки се до пълната си височина и ръкомахайки буйно. Нашият отряд, нащрек да открие и да повярва в свръхестественото, спря на известно разстояние от това създание; и като стана по-тъмно, имаше нещо ужасяващо, дори за невярващите, в самотния призрак, чиито подскоци, ако те изобщо подхождаха на духовното достойнство, бяха отвъд човешките сили. Ту подскачаше във въздуха, ту се накланяше над един висок жив плет и след още миг се намираше на пътя пред нас. Преди аз да се появя, уплаха, изпитан от зрителите на това призрачно представление, бе започнал да се проявява в бягството на някои и близкото струпване на останалите. Нашият таласъм ни забеляза; той се приближи и докато ние се отдръпвахме благоговейно, се поклони ниско. Гледката беше неустоимо нелепа дори за нашата нещастна тълпа и неговата учтивост беше приветствана с изблик на смях; тогава, отново подскачайки като за последно, той потъна в земята и стана почти невидим в тъмната нощ. Това обстоятелство отново разпространи мълчание и страх сред тълпата; по-смелите в крайна сметка се доближиха и вдигайки умиращия нещастник, разкриха трагичното обяснение на тази безумна сцена. Създанието беше оперен танцьор и един от групата, която бе напуснала Вилньов-ла-Гияр: разболявайки се, той бил изоставен от спътниците си; в момент на бълнуване си представил, че е на сцената, и неговото загиващо съзнание с нетърпение приело последните човешки аплодисменти, които някога щели да бъдат подарени на неговата благодат и пъргавина.