Друг път бяхме преследвани в продължение на дни от привидение, на което нашите хора дадоха названието Черния призрак. Никога не го виждахме, с изключение на вечерта, когато въгленовочерният му кон, траурната му одежда и черни пера придобиваха величествен и поразителен облик; един човек, който го беше видял за миг, каза, че лицето му било пепеляво бледо; мъжът се забавил далеч зад останалата част от групата и изведнъж, на един завой на пътя, зърнал Черния призрак да идва към него; той се скрил от страх и конят и ездачът му бавно отминали, докато лунните лъчи падали върху лицето на последния, разкриващи неземния му оттенък. Понякога в глуха доба, докато бдяхме над болните, чувахме как някой препуска из града: това беше Черния призрак, дошъл в знак на неизбежната смърт. Той придобиваше гигантски размери в просташките очи; казваха, че леден въздух го обгръщал; когато го чували, всички животни потрепервали и умиращите знаели, че последният им час е дошъл. Говореше се, че самата Смърт идвала видима да сграбчи подчинената ѝ земя и веднага да разреди намаляващия ни брой, единствените бунтовници срещу нейния закон. Един ден по обяд забелязахме тъмна грамада на пътя пред нас и като се приближихме, видяхме Черния призрак паднал от коня си, лежащ на земята в мъките на болестта. Той не оцеля още дълго и последните му думи разкриха тайната на мистериозното му поведение. Беше знатен френски благородник, който от последиците от чумата останал сам в своя район; в продължение на много месеци той се скитал от град на град, от провинция на провинция, търсейки някой оцелял човек за свой спътник и отвращавайки се от самотата, на която бил осъден. Когато открил нашата чета, страхът от зараза победил любовта му към обществото. Не посмял да се присъедини към нас, но не се осмелил и да ни изпусне от поглед — единствените човешки същества, които освен него обитавали широка и плодородна Франция; така той ни съпровождал в призрачния облик, който описах, докато чумата не го прибра в един по-голям сбор от хора, този на мъртвото човечество.
Щеше да е добре, ако подобни безсмислени ужаси можеха да разсеят мислите ни от по-осезаемите злини. Но те бяха твърде ужасни и твърде многобройни, и си проправяха път във всяка мисъл и всеки момент от нашия живот. В различни периоди се налагаше да спираме за дни заедно, докато още един и още един биваше изпратен като буца пръст на огромната буца пръст, която някога бе нашата първа майка. Тъй продължихме да пътуваме през най-горещия сезон и на първи август, читателю, ние, преселниците, бяхме само осемдесет, когато прекосихме портите на Дижон.
Бяхме чакали този момент с нетърпение, тъй като сега бяхме преминали най-лошата част от нашето мрачно пътешествие, а Швейцария беше наблизо. И все пак как бихме могли да се поздравим за едно събитие, което е тъй несъвършено осъществено? Дали тези нещастни същества, износени и окаяни, които преминаваха в скръбно шествие, бяха единствените останки от човешката раса, която навремето като потоп се беше разпространила и завладяла цялата земя? Човечеството се бе спуснало лесно и безпрепятствено от първобитния си планински източник в Арарат и се бе разраснало от слаб поток до огромна многогодишна река, поколение след поколение, течащи непрекъснато. Същото, но разнообразно, то нарастваше и се понасяше напред към поглъщащия океан, до чиито тъмни брегове сега стигнахме. Човекът беше просто играчката на природата, когато за пръв път се бе промъкнал от несъзидателната празнота към светлината; но мисълта родила сила и знание и облечена с тях, човешката раса придобила достойнство и власт. Тогава човек вече не бил просто градинарят на земята или пастирът на стадата ѝ, той „носел у себе си внушително и величествено качество; имал родословие и прочути предци; имал своя галерия от портрети, свои значими надписи, свои записи и заглавия“103.
Всичко това беше в миналото, сега, когато океанът на смъртта беше засмукал отпуснатия прилив и източникът му беше пресъхнал. Ние първо се бяхме сбогували със състоянието на нещата, каквото бе то в продължение на много хиляди години и изглеждаше вечно; такова състояние на управление, подчинение, движение и битови отношения, каквото беше изваяло сърцата и способностите ни тъй далеч в миналото, додето паметта се простира. След това се сбогувахме с патриотичния плам, изкуствата, репутацията, вечната слава, имената на страните. Видяхме как всяка надежда да си върнем нашата древна държава се изпарява — всички очаквания, с изключение на слабата надежда да спасим собствения си живот от развалините на миналото. Да опазим тези, които бяха напуснали Англия — Англия не съществува вече, понеже без нейните деца какво име може да предявява този безплоден остров? Със здрава хватка ние се придържахме към такива правила и ред, каквито биха могли най-добре да ни спасят; вярвайки, че ако една малка колония може да бъде запазена, това би било достатъчно в някакъв отдалечен период да възстанови изгубената общност на човечеството.