Ейдриън чувстваше, че е част от нещо голямо. Той бе съпричастен не само към човечеството, но и цялата природа му бе близка; планините и небето бяха негови приятели; небесните ветрове и потомството на пръстта — другари в игрите; докато той, фокусът на това могъщо огледало, усещаше как животът му се преплита с вселената на съществуващото. Душата му бе изпълнена със съчувствие и посветена на поклонението пред красотата и съвършенството. Ейдриън и Реймънд се срещнали и между тях се надигнал дух на омраза. Ейдриън презирал тесногръдите възгледи на политика, а Реймънд изпитвал огромно пренебрежение към милосърдната визия на филантропа.
С идването на Реймънд се разразила бурята, която опустошила едновременно градините на насладата и закътаните пътеки, които Ейдриън вярвал, че бил осигурил за себе си като убежище от поражението и позора. Евадна ценяла Реймънд като най-любим, освободителя на Гърция, великолепния войник, който носел в себе си нотка на всичко характерно за нейните родни земи — Реймънд бил обичан от Евадна. Подвластна на новите си чувства, тя не се спряла, за да ги анализира или да контролира държанието си с каквито и да било други емоции освен тираничните, които внезапно обсебили империята на нейното сърце. Тя се поддала на влиянието му и твърде естественото последствие за едно съзнание, неприспособено към нежни емоции, било, че вниманието на Ейдриън ѝ се сторило неприятно. Тя станала капризна; нежното ѝ отношение към него било заменено с грубост и отблъскваща студенина. Когато забелязвала необузданите или жалки молби върху изразителното му лице, тя отстъпвала и за момент подновявала своята предишна любезност. Но тези колебания разтърсили до дъно душата на чувствителния юноша; той вече не смятал, че светът му е подчинен, защото притежава любовта на Евадна; във всеки свой нерв усещал, че злокобните бури на мислената вселена са на път да атакуват крехкото му същество, което треперело в очакване това да се случи.
Пердита, която тогава пребивавала при Евадна, видяла мъченията, които Ейдриън понасял. Тя го обичаше като по-голям и грижовен брат; роднина, който я насочва, защитава и възпитава без често срещания деспотизъм на родителския авторитет. Тя обожаваше неговите добродетели и с презрение, примесено с възмущение, наблюдавала как Евадна стоварва страшна скръб върху главата му заради някой, който почти не я забелязва. В самотното си отчаяние Еидриън често търсел сестра ми и със скришни думи изразявал нещастието си, докато силата на духа и агонията разделяли трона на ума му. Уви! Бързо бил победен той. Гневът не бил едно от чувствата му. На кого да е ядосан? Не на Реймънд, който не знаел за нещастието, което бе предизвикал; не и на Евадна, за нея душата му ридаела със сълзи от кръв — бедно, заблудено момиче, тя е робиня, а не тиранин, и насред собствените си мъки той скърбял за бъдещата ѝ съдба. Веднъж негово писмо попаднало в ръцете на Пердита; било пропито със сълзи — може ли някой да го пропие с това…