Така се носехме по разширяващия се поток на По, спейки, когато пееха цикадите, и будейки се със звездите. Влязохме в по-тесните плитчини на Брента и пристигнахме на бреговете на Лагуна по изгрев-слънце на шести септември. Яркото кълбо плавно се издигна иззад куполите и кулите на града и хвърли проникващата си светлина върху стъклените води. Останки от гондоли и няколко останали невредими такива бяха осеяли плажа във Фузина. Качихме се в една от тях на път за овдовялата дъщеря на океана, която, изоставена и паднала, седеше тъжна на подпиращите я острови, гледайки към далечните планини на Гърция. Гребахме леко над лагуната и влязохме в Канале Гранде. Приливът се отдръпваше тъжно отвъд счупените портали и нарушените зали на Венеция: водорасли и морски животни бяха оставени върху почернелия мрамор, докато солената тиня обезобразяваше ненадминати произведения на изкуството, които украсяваха стените им, и морската чайка излиташе от счупените прозорци. В разгара на тази ужасяваща разруха на паметниците на човешката сила природата отстояваше своето надмощие и засияваше още по-красива в контраста. Блестящите води почти не трепваха, докато бълбукащите вълни образуваха многобройни огледала на слънцето от всички посоки; синята необятност, видяна отвъд Лидо, се простираше далеч, неопетнена от лодки, тъй спокойна, тъй прекрасна, че като че ли ни приканваше да напуснем земята, осеяна с развалини, и да потърсим убежище от скръбта и страха в спокойния ѝ простор.
Видяхме разрухата на този нещастен град от височината на кулата на „Сан Марко“ и се обърнахме с поболели сърца към морето, което, макар и да бе гроб, не извисява никакъв паметник, не разкрива никакви останки. Вечерта беше настъпила. Слънцето залезе в спокойно величие зад мъгливите върхове на Апенините и неговите златисти и розови оттенъци изрисуваха планините на отсрещния бряг.
— Тази земя, обагрена в последната слава на деня — каза Ейдриън, — е Гърция. Гърция! Звукът отекна в сърцето на Клара. Тя разпалено ни напомни, че ние бяхме обещали да я заведем отново в Гърция, до гробницата на нейните родители. Защо да ходим в Рим? Какво да правим в Рим? Можехме да вземем един от многобройните плавателни съдове, оставени тук, да се качим в него и да се насочим надясно към Албания.
Възразих заради опасностите на океана и разстоянието на планините, които виждахме, от Атина; разстояние, което, заради дивата необработеност на страната, беше почти непроходимо. Ейдриън, който беше възхитен от предложението на Клара, отхвърли тези възражения. Сезонът беше благоприятен; северозападният вятър, който духаше, щеше да ни отведе напречно през залива и тогава може би щяхме да открием в някое изоставено пристанище лека гръцка лодка, пригодена за такава навигация, да се спуснем до брега на Морея и преминавайки над Коринтския провлак, без много пътуване по суша и без умора, да се озовем в Атина. Това ми се стори нелепо; но морето, искрящо в хиляди лилави нюанси, изглеждаше толкова блестящо и безопасно, а моите любими спътници бяха тъй сериозни и решителни, че когато Ейдриън каза: „Е, макар да не е точно това, което желаеш, нека все пак се съгласим, за да съм щастлив аз“, вече не можех да откажа. Същата вечер избрахме лодка, чийто размер изглеждаше подходящ за нашето начинание, опънахме платната и подредихме такелажа, и отдъхвайки си тази нощ в един от хилядите дворци в града, се разбрахме да потеглим по изгрев-слънце на следващата сутрин,
Това изрече Ейдриън, рецитирайки превод на стихотворението на Москус, а когато в ясната утрешна светлина заплавахме по лагуната, покрай Лидо и в открито море, аз добавих в продължение: