Седях на носа и гледах посоката ни, когато изведнъж чух водите да се разбиват с удвоена ярост. Със сигурност бяхме близо до брега — в същото време извиках „Натам!“ и широка мълния, изпълваща вдлъбнатината, ни показа за един миг равния плаж пред нас, разкривайки дори пясъците и закърнелите, посипани с тиня легла от тръстика, които растяха в дълбоките води. Отново беше тъмно и си поехме дъх с такова облекчение, каквото някой, който, докато отломките на изхвърлените от вулкан скали потъмняват въздуха, вижда огромна маса да се забива в земята непосредствено в краката му. Не знаехме обаче какво да правим — талазите тук, там, навсякъде ни заграждаха — те ревяха, втурваха се и хвърляха омразните си пръски в нашите лица. Със значителна трудност и опасност успяхме накрая да променим посоката си и се засилихме към брега. Призовах моите спътници да се подготвят за разбиването на малката ни лодка и да се завържат за някое гребло или греда, което да е достатъчно, за да ги понесе. Аз самият бях отличен плувец — самата гледка на морето бе достатъчна, за да породи у мен такива усещания, каквито преживява ловецът, когато чува цяла глутница вълци да вият; обичах да усещам как вълните ме обвиват и се опитват да ме надвият, докато аз, господар на себе си, се движа насам или натам, въпреки гневните им удари. Ейдриън също можеше да плува, но слабостта на тялото му пречеше да изпитва удоволствие от упражнението или да придобие добри умения. Но каква сила би могъл да използва и най-силният плувец, за да се противопостави на непреодолимото насилие на океана в неговата ярост? Опитите ми да подготвя моите спътници бяха почти безсмислени — тъй като ревящите талази ни пречеха да се чуем един друг и вълните, които непрекъснато се разбиваха над лодката ни, ме караха да полагам всичките си сили, за да изгребвам водата толкова бързо, колкото тя прииждаше. Междувременно тъмнината, осезаема и без лъчи, ни обгръщаше отвсякъде, прогонвана единствено от мълнията; понякога виждахме гръмотевици, огнено червени, да падат в морето и на интервали огромни струи се изливаха от облаците, разбърквайки дивия океан, който се издигаше да ги посрещне, докато свирепата буря не ни понасяше напред и те се изгубваха в безразборното смесване на небето и морето. Нашите перила бяха откъснати, единственото ни платно беше разкъсано на ленти и понесено по течението на вятъра. Бяхме отрязали мачтата си и бяхме облекчили лодката от всичко, което съдържаше — Клара се опита да ми помогне да изтегля водата от трюма и когато тя обърна очи, за да погледне мълнията, видях в този моментен блясък, че смирението беше победило всеки страх. Ние имаме сила, дадена ни във всяка най-лоша крайност, която подкрепя иначе слабия ум на човека и ни позволява да понесем и най-жестоките мъчения със спокойствието на душата, което в миговете на щастие не бихме могли да си представим. Спокойствие, по-страшно всъщност от бурята, облекчи бурните удари на сърцето ми — спокойствие като това на играча, самоубиеца и убиеца, когато последният зар ще бъде хвърлен, когато отровената чаша е до устните, когато ще бъде нанесен смъртоносният удар.
Така минаха часове — часове, които биха могли да изпишат старост на безбрадото лице на младостта и да прошарят копринената коса на детството — часове, в които безразборната врява продължаваше, в които всеки ужасен порив надхвърляше по ярост предния и нашата лодка увисваше на разбиващата се вълна и сетне се втурваше в долината отдолу, и трепереше, и се въртеше между водните пропасти, които сякаш се срещаха най-вече над нея. За момент бурята спря и океанът потъна в сравнителна тишина — беше промеждутък без дихание; вятърът, който, като опитен спортист, събира сили, преди да скочи, сега със страховит рев се втурна над морето и вълните удариха задницата на лодката ни. Ейдриън извика, че рулът е изчезнал.
— Изгубени сме — проплака Клара. — Спасете се! Ах, спасете се!