И все пак как бихме могли ние, нещастните, да приветстваме пристигането на този възхитителен сезон? Наистина се надявахме, че смъртта оттук нататък не ще върви в пролетната сянка; и все пак, тъй като бяхме сами един с друг, поглеждахме лицата си с въпросителни очи, не смеещи изобщо да се доверим на предчувствията си и опитвайки се да отгатнем кой ще бъде нещастният, надживял останалите трима. Щяхме да прекараме лятото на езеро Комо и се преместихме там веднага щом пролетта достигна своята зрялост и снегът изчезна от върховете на хълма. На десет мили от Комо, под стръмните висини на източните планини, до пределите на езерото, имаше вила на име Плинияна, наречена тъй, понеже е била построена на мястото на извор, чиито периодични приливи и отливи са били описани от по-младия Плиний в неговите писма. Къщата почти се беше сринала, докато през 2090 г. един английски благородник не я беше купил и я бе обзавел с всеки разкош. Две големи зали, окичени с великолепни гоблени и покрити с мрамор, се намираха от двете страни на двор, чиито други две страни — едната гледаше към дълбокото, тъмно езеро, а другата бе заградена от планина, от чиито каменисти склонове бликаше с рев и плисък прочутият извор. Отгоре миртови шубраци и снопчета от ароматни растения увенчаваха скалата, докато гледащите към звездите кипариси се издигаха в синия въздух и вдлъбнатините на хълмовете бяха украсени с пищния растеж на кестенови дървета. Тук устроихме лятната ни резиденция. Имахме прекрасна лодка, с която пътувахме ту спирайки насред вълни, ту плавайки покрай надвисналите и скалисти брегове, плътно посипани с вечнозелени растения, които потапяха блестящите си листа във водите и се отразяваха в много заливчета и потоци с бистри води. Тук портокалови растения цъфтяха, тук птиците изливаха мелодични химни; и тук, през пролетта, студената змия се появяваше от пукнатините и се приличаше на слънчевите скални тераси.
Не бяхме ли щастливи в това райско кътче? Ако някой благ дух ни бе прошепнал забрава, смятам, че щяхме да сме щастливи тук, където стръмните планини, почти непроходими, изхвърляха от нашия кръгозор далечните на пустата земя и с малко усилие на въображението бихме могли да си представим, че градовете все още ехтяха с народно бръмчене и селянинът все още прекарва плуга си през браздата, и че ние, свободните жители на света, се радваме на доброволно изгнание, а не на нелечимо отрязване от изчезналия ни вид.
Нито един от нас не се наслаждаваше на красотата на тази природа толкова, колкото Клара. Преди да напуснем Милано, в нейните навици и маниери беше настъпила промяна. Тя загуби жизнерадостта си, остави настрана забавленията си и започна да се облича семпло почти като монахиня. Тя ни избягваше, оттегляйки се с Евелин в някоя далечна стая или тихо кътче; нито се включваше в забавленията му със същата жар както бе привикнала, а седеше и го гледаше с тъжни, нежни усмивки и очи, блестящи от сълзи, ала без нито една дума на жалване. Тя се приближаваше към нас плахо, избягваше ласките ни и не се отърсваше от притеснението си, докато някоя сериозна дискусия или възвишена тема не я повикваше за известно време извън себе си. Нейната красота нарасна като роза, която, отваряйки се към летния вятър, се разкрива листче по листче, докато сетивата заболят от нейното прелестно изобилие. Лек и променлив цвят обагряше бузите ѝ и движенията ѝ изглеждаха настроени от някаква скрита хармония с ненадмината сладост. Ние удвоихме нашата нежност и искрено внимание. Тя ги приемаше с благодарни усмивки, които изчезваха бързо като слънчев лъч от блестяща вълна през априлски ден.
Изглежда, единствената ни допирна точка на чувства с нея беше Евелин. Това скъпо малко момче беше утешител и удоволствие за нас отвъд всякакви думи. Неговият весел дух и невинното му невежество за нашето необятно бедствие бяха балсам за нас, чиито мисли и чувства бяха твърде натоварени и изтъкани в необятността на спекулативна скръб. Да ценим, да милваме, да забавляваме Евелин беше общата задача на всички нас. Клара, която в известна степен се чувстваше като негова млада майка, с благодарност признаваше нашата доброта към него. А на мен, о! На мен, който виждах ясното чело и меките очи на любимата на моето сърце, моята изгубена и завинаги скъпа Идрис, преродена в нежното му лице, на мен той беше скъп дори до болка; ако го притисках до сърцето си, мислех, че притискам истинска и жива частица от тази, която беше лежала там през дългите години на младежко щастие.