Ейдриън и аз имахме обичай да излизаме всеки ден в лодката, за да намираме храна в съседната местност. В тези експедиции рядко бяхме придружени от Клара или нейния малък товар, но завръщането ни беше миг на веселие. Евелин обираше запасите ни с детско нетърпение и ние винаги донасяхме някакъв новооткрит подарък за нашата красива спътница. Също правехме открития на прекрасни места или безгрижни дворци, където вечерно време всички отивахме. Нашите плаващи експедиции бяха най-божествени и с попътен вятър или напречна посока порихме вълните; и ако разговорът се проваляше под натиска на мисълта, носех със себе си моя кларинет, който събуждаше ехото и донасяше промяната в угрижените ни умове. В такива моменти Клара често се връщаше към предишните си навици на свободни разговори и радостни изблици; и макар че само нашите четири сърца биеха на света, тези четири сърца бяха щастливи.
Един ден, на връщане от град Комо с натоварена лодка, ние очаквахме, както обикновено, да бъдем посрещнати на пристанището от Клара и Евелин и бяхме донякъде изненадани да видим плажа празен. Аз, както ме подтикваше природата ми, не предсказах зло, а обясних отсъствието им като обикновена случайност. Но не и Ейдриън. Той беше обзет от внезапен трепет и чувство на страх и яростно ме прикани да се насоча бързо към сушата, и когато наближихме, той изскочи от лодката, наполовина падайки във водата, и изкачвайки се по стръмния бряг, забърза по тясната градинска ивица, единственото равно пространство между езерото и планината. Последвах го, без да се бавя; градината и вътрешният двор бяха празни, къщата, която проверихме стая по стая, също беше пуста. Ейдриън извика силно името на Клара и тъкмо се канеше да се втурне по близката планинска пътека, когато вратата на една лятна къща в края на градината бавно се отвори и Клара се появи, без да се приближава към нас, а се облегна на една колона на сградата, с пребледнели бузи, в поза на крайно униние. Ейдриън скочи към нея с вик на радост и я взе възторжено в своите обятия. Тя се отдръпна от прегръдката му и без дума отново влезе в лятната къща. Треперещите ѝ устни и отчаяното ѝ сърце отказваха да ѝ дадат глас, за да изрази нашето нещастие. Докато играел с нея, бедният малък Евелин бил обзет от внезапна треска и сега лежеше вцепенен и онемял на едно малко канапе в лятната къща.
Цели две седмици непрекъснато бдяхме над горкото дете, докато животът му чезнеше под опустошенията на вирулентен тиф. Неговото малко телце и дребни черти съдържаха ембриона на обхващащия света човешки ум. Човешката природа, изпълнена със страсти и чувства, щеше да има дом в това малко сърце, чиито бързи пулсации бързаха към своя край. Финият механизъм на малката му ръчичка, вече отпусната и омекнала, в растежа на сухожилията и мускулите щеше да създаде творения на красотата или силата. Нежните му розови крака щяха да стъпчат в твърдата им мъжественост сенките и поляните на Земята — тези мисли вече бяха от малко полза: той лежеше, умът и тялото застинали, чакайки без съпротива последния удар.
Седяхме до леглото му и когато пристъпът на треската го обземаше, нито говорихме, нито се поглеждахме, отбелязвайки само неговия затруднен дъх, смъртното сияние, оцветяващо хлътналите му бузи и товара на смъртта, който натежаваше върху клепачите му. Изтъркано увъртане е да се каже, че думите не биха могли да изразят нашето дълго проточило се страдание; ала как думите биха могли да изобразят усещания, чиято измъчваща настойчивост ни връща назад, в дълбоките корени и скрити основи на нашата природа, които разтърсват нашето същество със земен трус, така че ни остава да се доверим на познати чувства, които като майката земя ни подкрепят, и да се придържаме към някакво напразно въображение или измамна надежда, които скоро ще бъдат погребани с останките, породени от последния удар. Нарекох две седмици този период, който прекарахме, наблюдавайки промените в болестта на сладкото дете — и толкова дълго може да е било; през нощта се чудехме дали ще открием още един изчезнал ден, докато всеки час се усещаше безкраен. Безбройни дни и нощи си разменяха местата; изобщо не спахме, дори не напускахме стаята му, освен когато ни обземаше пристъп на мъка и ние се отдръпвахме един от друг за кратък период, за да прикрием риданията и сълзите си. Напразно се стараехме да разсеем Клара от тази печална сцена. Тя седеше, час след час, ту гледайки го, ту тихо оправяйки възглавницата му и когато той имаше сила да преглъща, му подаваше чаша, за да отпие. Най-накрая дойде моментът на неговата смърт: кръвта спря в потока си, очите му се отвориха и след това отново се затвориха — без трепет или въздишка, крехкият телесен дом бе напуснат от неговия душевен обитател.