Денят се беше заоблачил и по залез-слънце започна ситен дъжд. Дори вечните небеса ридаят, помислих си аз; има ли някакъв срам тогава, че смъртният човек ще се попилее от сълзи? Спомних си древните легенди, в които човешките същества са описани като разтварящи се от плач във вечно бликащи извори. Ах! Така да бъде; и после съдбата ми по някакъв начин ще бъде сходна на водната смърт на Ейдриън и Клара. О! Мъката е удивителна; тя тъче мрежа, по която да проследи историята на своите беди с всяка форма и промяна наоколо; тя се въплъщава в цялата жива природа, намира прехрана във всеки обект; като светлина, тя изпълва всички неща и подобно на светлината, тя придава своите цветове на всичко.
В търсенето си се бях скитал на известно разстояние от мястото, на което бях изхвърлен, и стигнах до една от онези кули за наблюдение, които на определени разстояния очертават италианския бряг. Радвах се на подслона, радвах се да намеря труда на човешки ръце, след като тъй дълго се бях втренчвал в мрачното безплодие на природата, затова влязох и се изкачих по грубото, криволичещо стълбище в караулното помещение. Толкова добра беше съдбата, че никакви мъчителни следи не бяха останали от предходните обитатели; няколко дъски бяха положени върху две железни подпори и предоставеното ми легло беше покрито с изсушените листа на царевица, а отворен сандък, съдържащ няколко наполовина плесенясали курабии, пробуди апетит, който навярно бе съществувал и преди, но за който досега не бях наясно. И жажда ме измъчваше, агресивна и изсушаваща, последствие от морската вода, която бях погълнал, и от изтощението на тялото ми. Добрата природа бе дарила запаси за тези нужди с приятни усещания, така че аз — дори аз! — се освежих и се успокоих, докато ядох тази жалка дажба и пих малко от киселото вино, което изпълваше наполовина манерка, останала в това изоставено жилище. След това се опънах на леглото, за да не бъда презиран от жертвата на корабокрушение. Земният мирис на изсушените листа беше балсам за мен след омразната миризма на морските водорасли. Забравих състоянието си на самота. Не погледнах нито назад, нито напред; сетивата ми бяха притихнали, за да си починат; заспах и сънувах всички скъпи далечни сцени, косачите, овчарското подсвиркване към кучето, когато овчарят се нуждае от неговата помощ да подкара стадото към кошарата; гледки и звуци, характерни за планинския живот на моето детство, които отдавна бях забравил.
Събудих се в болезнена агония, защото бях сънувал, че океанът, разбивайки пределите си, отнася неподвижния континент и дълбоко вкоренените планини, заедно с потоците, които обичах, горите и стадата, и бушува наоколо с онзи продължителен и страшен рев, който беше съпътствал последното разбиване на оцелялото човечество. Когато сетивата ми се пробудиха, оголените стени на караулното помещение се затвориха около мен и дъждът трополеше върху единствения прозорец. Колко е ужасно да излезеш от забравата на съня и да получиш за утрешен поздрав нямото ридание на собственото ти нещастно сърце — да се завърнеш от страната на измамни мечти в тежкото познание за непроменено бедствие! Така беше за мен, сега и завинаги! Болката от други мъки може да бъде притъпена от времето и дори моята отстъпваше понякога през деня на удоволствието, вдъхновено от въображението или сетивата, но никога не поглеждам първо сутрешната светлина без пръсти, притиснати плътно към пръскащото се сърце, и душа, наводнена от безкрайния поток на безнадеждно страдание. Сега се събуждах за пръв път в мъртвия свят — събудих се сам — и мрачната панихида на морето, чута дори сред дъжда, ми припомни колко окаян бях. Звукът дойде като укор, като подигравка и пристъп на разкаяние в душата — ахнах и вените и мускулите на гърлото ми набъбнаха, задушавайки ме. Поставих пръсти върху ушите си, зарових глава в листата на кушетката си, щях да се гмурна до сърцевината, за да спра да чувам този отвратителен стон.
Но друга задача беше моята — отново посетих омразния плаж, отново напразно търсих надлъж и шир, отново изпуснах вопъл, останал без отговор, с единствения глас, който някога щеше да принуди немия въздух да изрече човешка мисъл.
Какво жалко, безнадеждно, неутешимо същество бях! Самият ми вид и облекло разказваха историята на моето отчаяние. Косата ми беше сплъстена и буйна; крайниците ми — замърсени със солена тиня; докато бях в морето, бях захвърлил онези дрехи, които ме натоварваха, и дъждът напои тънките летни одежди, които бях задържал; краката ми бяха боси, а закърнелите тръстики и счупените черупки ги разкървавяваха — междувременно аз бързах напред-назад, ту наблюдавайки сериозно някаква далечна скала, която, като остров в пясъците, имаше за момент измамен вид, ту с мигащи очи упреквах убийствения океан заради неизразимата му жестокост.