Помълчах, даже се удивих от тревогата, която той разкри.
— Да — рече Реймънд накрая, като се надигна и захапа устната си, опитвайки се да обуздае изблика на емоции. — Такъв съм! Ти не ме познаваш, Върни; нито ти, нито нашата публика снощи; цяла Англия не знае нищо за мен. Стоя тук, изглежда, избран крал; тази ръка е на път да сграбчи скиптър; това чело усеща с всеки нерв предстоящата корона. Изглежда, имам сила, власт, победа; стоя като колона, подпираща купола; а аз съм слаб като тръстиково стъбло! Имам амбиция и тя постига целта си; моите сънища се сбъдват, моите будни надежди се осъществяват; едно кралство очаква да ме приеме, враговете ми са повалени. Но тук — и той удари сърцето си с ярост, — тук е бунтовникът, тук е препъникамъкът на това доминиращо сърце, което мога да източа от кръвта му, но докато едно пърхащо туптене все още продължава, аз съм негов роб.
Той говореше с грохнал глас, сетне наведе глава и скривайки лице в ръцете си, зарида. Аз все още бях опарен от собственото си разочарование и все пак тази сцена ме потисна до ужас, ала не можех да прекъсна неговия внезапен пристъп на страст. Той затихна накрая и хвърляйки се на дивана, остана безмълвен и неподвижен, с изключение на променливите му черти, които разкриваха силен вътрешен конфликт. Накрая се изправи и каза с обичайния си тон:
— Времето тече, Върни, трябва да тръгвам. Не ми позволявай да забравям моето най-голямо задължение тук. Ще ме придружиш ли до Уиндзор утре? Няма да бъдеш опозорен от моята компания и тъй като това навярно е последната услуга или вреда, която можеш да направиш за мен, ще откликнеш ли на молбата ми?
Той протегна ръка с почти срамежливо изражение. Бързо си помислих — да, ще стана свидетел на последната сцена от драмата. Освен това неговото поведение ме завладя и чувство на привързаност към него отново изпълни сърцето ми — предложих му да ми заповяда.
— Да, това ще направя — каза Реймънд весело, — вече е време да тръгвам; бъди с мен утре сутринта в седем; бъди потаен и предан и съвсем скоро ще бъдеш моята дясна ръка.
Изричайки това, той побърза, скочи на коня си и с жест, сякаш ми подава ръката си, за да я целуна, отново ми каза сбогом засмяно. Оставен насаме с мислите си, с болезнено напрежение се опитах да разгадая мотива зад молбата му и да предвидя събитията от предстоящия ден. Часовете минаха незабелязано, главата ме болеше от размисли, нервите ми сякаш гъмжаха от твърде много грижи — стиснах горящото си чело, сякаш трескавата ми ръка можеше да изцери болката му.
Бях точен в определения час на следващия ден и заварих лорд Реймънд да ме чака. Качихме се в каретата му и се запътихме към Уиндзор. Бях се подготвил и бях решен да не разкривам вътрешната си тревога с какъвто и да е видим признак.
— Каква грешка направи Райланд — каза Реймънд, — когато онзи ден си помисли, че ще ме надвие. Говори добре, много добре; тази тирада щеше да бъде по-успешна, ако бе насочена единствено към мен, а не към глупаците и негодниците, събрани там. Ако бях сам, щях да го изслушам с желание да чуя доводите му, но когато се опита да ме сломи на собствената ми територия, със собствените ми оръжия, той ме предизвика и събитието се разви така, както всеки можеше да очаква.
Усмихнах се невярващо и отговорих:
— Аз съм на същото мнение като Райланд и ако искаш, ще повторя всичките му доводи; да видим доколко ще бъдеш склонен от тях, за да замениш кралския за патриотичния живот.
— Повторението би било безполезно — каза Реймънд, — тъй като ги помня добре и имам много други, лично мои, които говорят с необоримо убеждение.
Той не даде никакви обяснения, нито пък аз откликнах на неговия отговор. Нашето мълчание продължи няколко мили, докато провинцията с открити полета или сенчести гори и паркове не предостави приятни гледки за нашите очи. След няколко наблюдения върху пейзажа и местата Реймънд каза:
— Философите са нарекли човека микрокосмос на природата и са открили отражение във вътрешния ум на целия този механизъм, който видимо действа около нас. Тази теория винаги е била източник на забавление за мен и много безделни часове съм прекарал, упражнявайки изобретателността си в намирането на прилики. Лорд Бейкън не казва ли, че „промяната от шум към хармония, която придава голямата сладост на музиката, наподобява човешките чувства, които се изменят към по-добро след първоначална неприязън“16? Какво море е приливът на страст, чийто извор е нашата природа! Нашите добродетели са плаващите пясъци, които се показват при спокойна и ниска вода; но когато вълните се издигнат и ветровете ги облъскат, горко му на дявола, чиято надежда е била в тяхната трайност — той ги вижда как потъват под него. Способите на света, неговите потребности, уроци и начинания, са ветрове, които задвижват волята ни като облаци в една посока; но надигне ли се гръмотевична буря под формата на любов, омраза или амбиция, стойката се обръща назад, триумфално преграждайки враждебния вятър.