— Не отричам, че съм се двоумил между теб и най-голямата надежда, която един смъртен човек може да таи; но вече не го правя. Вземи ме — извай ме според твоята воля, притежавай сърцето и душата ми за цяла вечност. Ако откажеш да спомогнеш за моето щастие, аз ще напусна Англия тази вечер и никога повече няма да стъпя тук. Лайнъл, ти чуваш: свидетелствай за мен: убеди сестра си да прости обидата, която съм ѝ причинил; убеди я да бъде моя.
— Няма нужда от друго убеждаване — каза изчервената Пердита — освен твоите скъпи обещания и моето охотно сърце, което ми прошепва, че те са искрени.
Същата вечер тримата се разходихме в гората и със словоохотливостта, която щастието вдъхновява, те ми разказаха историята на своята любов. Беше приятно да гледам как надменният Реймънд и сдържаната Пердита чрез щастието на любовта се превърнаха в бърборещи, игриви деца, изгубвайки характерната им тежест в пълнотата на взаимното блаженство. Преди една-две нощи лорд Реймънд, с угрижено чело и сърце, потиснато от размисли, бе насочил всичките си сили, за да заглуши или да убеди законодателите на Англия, че скиптърът не е твърде тежък за ръката му, докато мечти за господство, война и триумф витаеха пред него; сега, игрив като пъргаво момче, което се забавлява под одобрителното око на майка си, надеждите на неговите стремежи бяха изпълнени, когато той притисна малката нежна ръка на Пердита към устните си; а пък тя, сияеща от радост, наблюдаваше неподвижния вир и не се възхищаваше на себе си истински, но в захлас отпиваше отражението в него, съставено от нейното тяло и това на любимия ѝ, изобразени за пръв път в близко съчетание.
Разходих се настрана от тях. Ако възторгът на признатите чувства беше техен, то аз се наслаждавах на възстановена надежда. Погледнах кралските кули на Уиндзор. Висок е зидът и здрава преградата, които ме делят от моята Звезда на красотата17. Но не и непроходими. Тя не ще бъде негова. Още няколко години прекарай в твоята родна градина, прелестно цвете, докато с труд и време не придобия правото да те откъсна. Не се отчайвай, нито отчайвай мен! Какво трябва да сторя сега? Първо трябва да потърся Ейдриън и да го върна при нея. Търпение, нежност и неуморна обич ще го повикат обратно, ако е вярно това, което казва Реймънд, че той е луд; сила и смелост ще го спасят, ако е несправедливо затворен.
След като влюбените и аз отново се събрахме, вечеряхме заедно в беседката на Пердита. Наистина беше приказна вечеря; та макар и въздухът да бе подсладен от мириса на плодове и вино, никой от нас нито яде, нито пи — дори красотата на нощта остана незабелязана; възторгът им не можеше да бъде засилен от външни обстоятелства, а пък аз бях обгърнат от мечтание. Около полунощ Реймънд и аз се сбогувахме със сестра ми, за да се върнем в града. Той беше целият изпълнен с радост; откъслеци от песни се отронваха от устните му; всяка мисъл в ума му, всеки предмет около нас блестеше под лъчите на радостта му. Обвини ме в меланхолия, в лошо настроение и завист.
— Не е така — казах аз, — макар че признавам, че мислите ми не са така приятно заети, както твоите. Обеща да подпомогнеш посещението ми при Ейдриън; призовавам те да изпълниш дадената си дума. Не мога да се задържам тук; копнея да успокоя — навярно и да излекувам болестта на моя първи и най-добър приятел. Веднага трябва да замина за Дънкелд.
— Ти, нощна птицо — отговори Реймънд, — какво затъмнение хвърляш върху светлите ми мисли, принуждавайки ме да си спомням за онази мрачна разруха, която стои в мисловна пустош, по-непоправима от отломка на изсечена колона в обрасло с плевели поле. Мечтаеш, че ще можеш да го възстановиш? Дедал никога не е извивал тъй безизходен лабиринт около Минотавъра, какъвто лудостта е оплела около поробения разум на Ейдриън. Нито ти, нито който и да е друг Тезей може да се провре през лабиринта, за който навярно някоя жестока Ариадна има нишка.
— Намекваш за Евадна Займи, но тя не е в Англия.
— И да беше — каза Реймънд, — не бих я посъветвал да го вижда. По-добре той да се разпадне в абсолютно умопомрачение, отколкото да стане жертва на системното безумие на похабена любов. Дългата продължителност на болестта му навярно е изтрила от съзнанието му всички следи от нея; и по-добре те никога повече да не бъдат поставяни. Ще го намериш в Дънкелд; благ и послушен, той се скита по хълмовете и в гората или седи до водопада, слушайки го. Сигурно ще го видиш тъй — в косата му са преплетени диви цветя — очите му изпълнени с непроследим смисъл — с грохнал глас — тялото му, отслабнало като сянка. Той откъсва цветя и плевели и изплита венци от тях, или пуска жълти листа и парченца кора по потока, радвайки се на тяхната безопасност или ридаейки по тяхната разруха. Самият спомен ме съкрушава. За бога! Първите сълзи, които съм пролял от детството насам, бликнаха, попарвайки очите ми, когато го видях.