— И все пак — отговорих аз, — природата винаги се явява пред очите ни в болен облик, а пък у човека съществува деен принцип, който е способен да ръководи съдбата или поне да заобиколи бурята, докато по някакъв начин не я победи.
— Това твое разграничение е повече гръмко, отколкото вярно — рече моят спътник. — Дали ние сме съчинили нашата същност, избирайки своите склонности и сили? Аз гледам на себе се като на музикален инструмент със струни и прагове, но нямам силата да завъртя ключовете или да настроя мислите си към по-висока или по-ниска тоналност.
— Други мъже — отбелязах — може да са по-добри музиканти.
— Говоря не за другите, а за себе си — отвърна Реймънд, — и аз съм също толкова добър пример, колкото всеки друг. Не мога да настроя сърцето си към определена мелодия или да премина през съзнателни промени по своя воля. Ние сме родени; не избираме нито родителите си, нито позициите си; ние сме обучавани от други или от обстоятелствата на света и това възпитание, примесено с вродения ни характер, е почвата, от която нашите желания, страсти и подбуди поникват.
— Има много истина в това, което казваш — рекох аз, — и въпреки това никой човек не действа въз основа на тази теория. Кой, когато прави избор, казва: „Тъй избирам, понеже съм принуден?“ Напротив, не чувства ли той свободата на волята у себе си, която, макар и да наричаш измамна, все още го подтиква, както той прецени?
— Точно така — отговори Реймънд, — още една брънка от нечупливата верига. Ако сега предприема действие, който би унищожило надеждите ми и би отскубнало кралската одежда от тленните ми крайници, за да ги облече в семпла премяна, според теб тази моя постъпка дали е породена от свободна воля?
Докато разговаряхме така, забелязах, че не минаваме по обичайния път към Уиндзор, а през Енгълфийлд Грийн, към Бишъпгейт Хийт. Започнах да гадая, че Идрис не бе причината за нашето пътуване, а че бях доведен, за да стана свидетел на сцената, която щеше да предреши съдбата на Реймънд и тази на Пердита. Реймънд очевидно се беше колебал по време на пътуването и нерешителността беше видима във всеки негов жест, когато влязохме в къщата на Пердита. Наблюдавах го с интерес, категоричен, че ако тази нерешителност продължи, ще съдействам на Пердита да преодолее природата си и ще я науча да презира колебливата любов на този, който се двоуми между притежанието на короната и на нея, чието превъзходство и обич надминават стойността на цяло кралство.
Заварихме я в нейната украсена с цветя беседка; тя четеше вестникарската статия за дебата в парламента, който явно я обричаше на безнадеждност. Това сърцераздирателно чувство бе изписано в празните ѝ очи и безжизнени движения; облак се бе надвесил над красотата ѝ и чести въздишки бяха белезите на нейното страдание. Тази гледка оказа мигновено въздействие върху Реймънд; очите му грейнаха с нежност, а разкаяние облече маниерите му в искреност и честност. Той седна до нея и вземайки вестника от ръката ѝ, каза:
— Нито дума повече няма да прочете скъпата ми Пердита за тази разправия между луди и глупци. Не мога да позволя да си осведомена относно обхвата на моята заблуда, инак ще ме презираш; макар че, повярвай ми, желанието ми да се появя пред теб не като победен, а като завоевател, ме вдъхновяваше по време на словесната ми битка.
Пердита го погледна изумена; изразителното ѝ лице за миг блесна от нежност; само да го зърне бе щастие за нея. Но горчива мисъл бързо засенчи радостта ѝ; тя наведе очи към земята, опитвайки се да овладее изблика на сълзи, който заплашваше да я покори. Реймънд продължи:
— Няма да играя роля пред теб, скъпо момиче, или да се представям за нещо различно от това, което съм — слаб и недостоен, по-способен да събудя твоето презрение, отколкото любовта ти. И все пак ме обичаш; чувствам и знам, че е така, и оттам черпя най-съкровените си надежди. Ако гордостта или дори разумът те водеха, може би щеше да ме отхвърлиш. Направи го, ако твоето съвършено сърце, неспособно на малодушни намерения като моите, откаже да се принизи за моето сърце. Обърни ми гръб, ако искаш — ако можеш. Ако цялата ти душа не те подтиква да ми простиш — ако цялото ти сърце не разтваря широко вратата си, за да ме допусне в самото му ядро, захвърли ме, никога повече не ми говори. Аз, макар и съгрешавайки спрямо теб почти отвъд опрощението, също съм горд; не бива да има сдържаност в твоето опрощение — никаква отстъпка в дара на твоята обич.
Пердита гледаше надолу, объркана, но все пак доволна. Присъствието ми я смущаваше, затова тя не се осмели да се обърне, за да погледне любимия си или да се довери на гласа си, за да го убеди в своята любов; ала руменина покри бузите ѝ и нейното неутешимо изражение бе заменено с изблик на дълбока радост. Реймънд обгърна кръста ѝ с ръката си и продължи: