Не беше необходим този последен разказ, за да ме подтикне да го посетя. Единствено се чудех дали да не се опитам да се видя отново с Идрис, преди да замина. Това колебание беше разрешено на следващия ден. Рано сутринта Реймънд дойде при мен; бе пристигнала вест, че Ейдриън е тежко болен и изглежда невъзможно отслабващата му сила да преодолее болестта.
— Утре — каза Реймънд — майка му и сестра му тръгват за Шотландия, за да го видят за последен път.
— И аз ще отида днес — извиках аз. — Още сега ще наема въздушен балон; ще бъда там най-късно след четиридесет и осем часа, може би и по-рано, ако вятърът е попътен. На добър час, Реймънд; бъди щастлив, задето си избрал по-добрия път в живота. Този обрат на съдбата ме съживява. Страхувах се от лудост, а не от болест — имам предчувствие, че Ейдриън няма да умре; може би това заболяване е повратен момент и той може да се възстанови.
Всичко бе благосклонно към пътуването ми. Балонът се издигна на около половин миля от земята и с попътен вятър забърза във въздуха, докато пернатите му ветрила разкъсваха несъпротивляващата се атмосфера. Независимо от потискащата причина за пътуването ми, настроението ми бе развеселено от възкръсналата надежда, от бързото движение на въздушния катер и от блажения съпровод на слънчевия ветрец. Пилотът почти не движеше опереното кормило и тънкият механизъм на крилата, широко разперени, издаваше мърморещ шум, успокояващ сетивата. Равнини и хълмове, потоци и житни поля бяха доловими отдолу, докато ние безпрепятствено и безопасно ускорявахме като див лебед в пролетния си полет. Машината се подчиняваше и на най-малкото движение на кормилото; вятърът духаше равномерно и нямаше никаква трудност или препятствие на пътя ни. Такава беше човешката власт над стихиите; власт, която дълго бе търсена и наскоро бе открита; ала в отминали времена бе предсказано от принца на поетите, чиито стихове често цитирах за учудване на моя пилот, когато му казах преди колко стотици години са били написани:
Кацнах в Пърт; и макар и изтощен от непрекъснатото излагане на вятъра в продължение на много часове, не си отдъхнах, а просто, променяйки вида на превоза си, отидох по суша, вместо по въздух, до Дънкелд. Слънцето изгряваше, когато навлязох в прохода на хълмовете. След вековни промени Бърнам Хил отново бе покрит с млада гора, докато по-остарели борове, засадени в самото начало на деветнадесети век от тогавашния херцог на Атол, придаваха тържественост и красота на пейзажа. Изгряващото слънце първо обагри боровите върхове; и умът ми, дълбоко чувствителен към благодатта на природата поради моето планинско образование, сега, в навечерието на повторната среща с моята любима и може би умиращия ми приятел, беше странно повлиян от гледката на тези далечни лъчи: те със сигурност предвещаваха нещо и аз ги приех като добри поличби за Ейдриън, от чийто живот зависеше моето щастие.
Горкият ми приятел! Той лежеше, опънат върху болнично легло, бузите му пламтяха в оттенъците на треска, очите му бяха полузатворени, дишането му бе неравномерно и затруднено. И все пак бе по-малко болезнено да го видя по този начин, отколкото да го открия изпълняващ телесните функции безпрепятствено, докато умът му боледува. Настаних се до леглото му; не го напусках ден и нощ. Горчива задача бе да гледам как духът му се колебае между живота и смъртта: да виждам топлите му бузи и да знам, че самият огън, който гори твърде яростно там, поглъща жизненото му топливо; да чуя неговия стенещ глас, който може бе никога не ще изрече слова на любов и мъдрост; да стана свидетел на несполучливите движения на крайниците му, които скоро ще бъдат обгърнати в смъртния им саван. В продължение на три дни и нощи такъв, изглежда, щеше да бъде завършекът на моите усилия, който съдбата бе повелила, и аз придобих измъчен и подобен на призрак облик покрай безпокойството и бдението. Накрая очите му леко се разтвориха с поглед на завръщащ се живот; той остана блед и слаб, но сковаността на чертите му бе смекчена от наближаващото възстановяване. Ейдриън ме позна. Какъв неописуем радостен изблик изпитах, когато лицето му за пръв път засия с погледа на разпознаването — когато той стисна ръката ми, по-трескава и от неговата, и когато произнесе името ми! Нямаше и следа от предишната му лудост, която да помрачи радостта ми.