След като изминаха няколко седмици, напуснахме Дънкелд. Идрис и майка ѝ веднага се върнаха в Уиндзор, докато аз и Ейдриън ги последвахме, пътувайки бавно и спирайки често поради продължителната му отпадналост. Докато обикаляхме различните графства на плодородна Англия, всички те ободряваха с лика си моя спътник, чиито болести тъй дълго го бяха отделяли от насладите на времето и пейзажа. Минахме през оживени градове и обработени полета. Земеделците събираха обилните си реколти, а жените и децата, заети с лек селски труд, образуваха групи от щастливи, здрави хора — самата гледка пораждаше радост в сърцето. Една вечер, напускайки странноприемницата ни, тръгнахме надолу по сенчеста алея, после нагоре по тревист склон, докато не достигнахме едно възвишение, което разкриваше обширна гледка към хълмове и долини, криволичещи реки, тъмни гори и светещи села. Слънцето залязваше и облаците, отделящи се като току-що подстригани овце из необятните полета на небето, приемаха златистия цвят на неговите сбогуващи се лъчи; далечните височини засияха и до ушите ни долетя оживеният шум на вечерта, изсвирен мелодично от далечината. Ейдриън, който изпитваше целия подновен дух на възвърналото се здраве, стисна ръце в радост и възкликна с възторг: