Пердита бе пристигнала с детето си в Дартфорд, ридаеща и неутешима. Тя бе заповядала всичко да бъде подготвено за продължителността на пътуването им и поставяйки прекрасния си спящ товар на едно легло, прекарала няколко часа в пронизващо страдание. От време на време наблюдавала войната на стихиите, мислейки, че и те са се обявили срещу нея, и слушала трополенето на дъжда в мрачно отчаяние. Понякога се надвесвала над детето си, проследявайки приликата му с бащата и страхувайки се да не би в бъдещия му живот и то да проявява същите страсти и неукротими пориви, които го правеха нещастен. С прилив на гордост и възторг, тя отново забелязала в чертите на своето момиченце същата прелестна усмивка, която често грееше на лицето на Реймънд. Гледката я успокоила. Помислила си за съкровището, което притежава в обичта на нейния лорд; за неговите постижения, надминавайки тези на съвременниците му, за неговия гений, за предаността му към нея. Скоро си помислила, че всичко, което тя притежава в света, с изключение на него, може да ѝ бъде отнето, даже с удоволствие би го раздала, като умилостивяваща жертва, за да подсигури върховното благо, което си запазва в негово лице. Сетне решила, че съдбата изисква тази жертва от нея като доказателство, че тя е отмери дадена на Реймънд, и че жертвата трябва да бъде направена с радост. Тя си представила живота им на гръцкия остров, който той бе избрал за тяхното отстъпление; нейната задача да го утешава; грижите ѝ за красивата Клара; нейния път в неговата компания; всеотдайността, за да бъде негова утеха. След това този образ ѝ се явил в толкова сияещи цветове, че тя започнала да се бои от обратното, от живот на великолепие и власт в Лондон, където Реймънд вече няма да бъде само неин, нито тя — единственият източник на неговото щастие. Започнала да се надява на поражение; и само заради неговото благо чувствата ѝ се разколебали, когато го чула да препуска в двора на странноприемницата. Той идвал при нея сам, мокър от бурята, нехаещ за всичко друго освен за скоростта — какво друго би могло да означава това, освен че победени и самотни, те трябва да поемат от родната Англия, сцената на срама, и да се скрият в миртовите горички на гръцките острови?
След миг Пердита била в обятията му. Знанието за успеха му бе станало толкова голяма част от него, че Реймънд забравил, че е необходимо да го предаде на спътницата си. Тя единствено почувствала в прегръдката му скъпо уверение, че докато я притежава, той няма да се отчайва.
— Това е добре — извикала, — това е прекрасно, любими мой! О, не се страхувай от позор или скромна съдба, докато имаш твоята Пердита; не се страхувай от скръб, докато детето ни живее и се усмихва. Нека отидем там, където поискаш; любовта, която ни придружава, ще попречи на нашите разкаяния.
Заключена в прегръдката му, тя заговорила така и отместила назад главата си, търсейки съгласие за думите ѝ в очите му — те искрели с неизразима наслада.
— Защо, моя малка лейди протекторке — казал той закачливо, — какво е това, което казваш? И какъв хубав заговор за изгнание и неизвестност си скроила, докато всъщност трябва да се гласиш за един по-ярък, изтъкан от злато план?
Той я целунал по челото, но своенравното момиче, наполовина съжалявайки за триумфа му и развълнувано от бързата промяна на мисълта, скрило лицето си в пазвата му и заплакало. Той я утешил; внушил ѝ собствените си надежди и желания и скоро лицето ѝ засияло с отзивчивост. Колко радостни бяха те онази вечер! Колко пълно, дори до пръсване, беше щастието им!