След като видяхме нашия приятел подобаващо въведен в новата му служба, насочихме погледите си към Уиндзор. Близостта на това място до Лондон бе такава, че отне мисълта за болезнена раздяла, когато напускахме Реймънд и Пердита. Сбогувахме се с тях в двореца на протектората. Дворецът бе достатъчно хубав, за да посрещне сестра ми в духа на драмата и да изпълни нейната позиция със съответстващото ѝ величие. Вътрешната ѝ гордост и скромност сега, повече от всякога, бяха във война. Нейната боязливост не бе изкуствена, а произтичаше от онзи страх, че тя не е истински оценена, от онази слаба преценка за пренебрежението на света, която също обуславяше Реймънд. Но пък Пердита мислеше по-често за другите, отколкото той; и част от срамежливостта ѝ бе породена от желанието ѝ да отнеме от околните чувството за малоценност; чувство, което никога не бе минавало през нейния ум. Заради обстоятелствата на нейния произход и възпитание, Идрис би била по-подходяща за церемониалните традиции; но самата лекота, съпътстваща подобни дейности, произтичащи от привички, ги правеше досадни за нея; а въпреки всички недостатъци Пердита очевидно се наслаждаваше на положението си. Тя бе изпълнена с безброй нови идеи и не изпита много болка, когато си тръгнахме; нежно се сбогува с нас и обеща да ни посети скоро, но не съжаляваше за обстоятелствата, породили раздялата ни. Настроението на Реймънд бе необуздано; той не знаеше какво да прави с новата си власт; главата му беше препълнена от планове; все още не бе взел никакви решения, но обеща на себе си, на приятелите си и на света, че ерата на неговия протекторат ще бъде отбелязана с някаква постъпка на ненадмината слава.
По този начин разговаряхме и проповядвахме по техен адрес, когато в намален състав се завърнахме в замъка Уиндзор. Изпитахме изключителна радост от бягството си от политическия смут и търсехме нашето уединение със засилена охота. Ние нямахме нужда от работа, но сега жадният ми характер беше насочен единствено към областта на интелектуалните усилия и открих, че упоритото учение е отличен лек за облекчаване на треската на духа, която при безделие несъмнено би ме повалила. Пердита ни бе позволила да вземем Клара с нас обратно в Уиндзор; и тя, и двете ми прекрасни пеленачета бяха непрекъснати източници на радост и забавление.
Единственото обстоятелство, което нарушаваше нашето спокойствие, беше здравето на Ейдриън. То очевидно се бе влошило, без никакъв симптом, който да ни даде повод да заподозрем болестта му, освен ако неговите озарени очи, оживен поглед и поруменели бузи не ни караха да се опасяваме, че е туберкулоза; но той не изпитваше болка и страх. Отдаде се пламенно на четене и си почиваше от ученето в компанията, което най-много обичаше, тази на неговата сестра и моята. Понякога отиваше в Лондон, за да посети Реймънд и да наблюдава развитието на събитията. Клара често го придружаваше на тези излети: отчасти, за да види родителите си, отчасти, защото Ейдриън се радваше на бърборенето и интелигентния поглед на това прекрасно дете.
Междувременно в Лондон всичко вървеше добре. Новите избори бяха приключили; парламентът се бе събрал и Реймънд бе зает с хиляди благотворни планове. Беше поставил началото на канали, акведукти, мостове, величествени сгради и редица здания за обществено ползване; той непрекъснато бе заобиколен от проектанти и проекти, които щяха да направят Англия сцена на плодородие и великолепие; трябваше да бъде сложен край на бедността; хората щяха да бъдат превозвани от едно място на друго с почти същата лекота като принцовете Хюсейн, Али и Ахмед в „Приказки от хиляда и една нощ“. Скоро физическото състояние на човека нямаше да отстъпва на блаженството на ангелите; болестите щяха да бъдат прогонени; трудът — облекчен от най-тежкото му бреме. Това не изглеждаше разточително. Човешките умения и научните открития се бяха увеличили в пропорции, които задминаваха всички изчисления; храната се появяваше, така да се каже, спонтанно — съществуваха машини, които с лекота удовлетворяваха всяка нужда на населението. Една пагубна посока все пак оцеля; хората не бяха щастливи не защото не можеха, а защото не искаха да победят издигнатите от самите тях препятствия. Реймънд трябваше да ги вдъхнови с благотворната си воля и механизмът на обществото, веднъж подреден според безупречни правила, никога повече нямаше да се отклони към безпорядък. Заради тези надежди той изостави дългогодишните си амбиции да бъде запомнен в хрониките на народите като успешен воин; оставяйки настрана меча си, мирът и трайната му слава се превърнаха в негова цел — титлата, по която той копнееше, бе тази на благодетел на страната си.