Събрахме се в къщата на Реймънд, ние и нашите поддръжници. В пет и половина се запътихме към парламента. Идрис се опита да успокои Пердита, но възбудата на бедното момиче я лиши от всякаква способност да се контролира. Тя вървеше напред-назад из стаята и поглеждаше обезумяло, когато някой влезеше, представяйки си, че той ще оповести нейната участ. Трябва да съм справедлив към милата ми сестра: тя не страдаше тъй заради самата себе си. Само тя знаеше тежестта, която Реймънд отдаваше на успеха си. Даже пред нас той проявяваше веселие и надежда и ги показваше толкова умело, че ние не предполагахме скришните мъки на неговия ум. Понякога нервен трепет, рязко неблагозвучие на гласа и моментни пристъпи на разсеяност разкриваха пред Пердита жестокостта, която той сам си причиняваше; но ние, съсредоточени върху нашите планове, виждахме само неговия охотен смях, шегите му, пускани във всякакви ситуации, потока на въодушевлението му, който сякаш бе неспособен да секне. Освен това Пердита беше с него в покоите му; тя виждаше раздразнителността, която следваше това принудително веселие; забелязваше нарушения му сън, болезнената му избухливост — веднъж зърнала ли бе сълзите му, нейните бяха престанали да се стичат, понеже бе видяла големите капки, които разочарованата гордост бе накарала да се събират в очите му, но които гордостта не можела да разсее. Не е чудно тогава, че чувствата ѝ бяха разбъркани до такава степен! По този начин си обясних нейното безпокойство; но това не беше всичко и последствията разкриха още една причина.
Използвахме един момент преди нашето заминаване, за да се сбогуваме с любимите си момичета. Не таях големи надежди за успех и помолих Идрис да бди над сестра ми. Когато се приближих до последната, тя хвана ръката ми и ме повлече в други покои; хвърли се в обятията ми и зарида горчиво и продължително. Опитах се да я утеша; вдъхнах ѝ надежда; попитах какви страшни събития биха последвали дори ако се провалим.
— Братко мой — извика тя, — закрилник на детството ми, скъпи, най-скъпи Лайнъл, съдбата ми виси на конец. Имам всички вас около себе си сега — ти, спътникът на моето детство; Ейдриън, толкова скъп за мен, сякаш кръв ни свързва; Идрис, сестрата на сърцето ми, и нейното прекрасно потомство. Това, о, това може да е последният път, когато така ме обкръжавате!
Внезапно тя спря и после извика:
— Какво говоря? Какво глупаво, невярно момиче съм!
Погледна ме обезумяло и сетне внезапно се успокои; извини се за това, което нарече нейните безсмислени думи, като каза, че наистина трябва да е полудяла, защото докато Реймънд е жив, тя трябва да е щастлива; и после, въпреки че все още плачеше, спокойно ми разреши да тръгна. Реймънд я хвана за ръка едва когато тръгваше и я погледна изразително; тя му отвърна с поверителен поглед и съгласие.
Бедно момиче! Колко е изстрадала тогава! Никога не бих могъл да простя изцяло на Реймънд за изпитанията, на които я бе подложил, причинени от неговите себични чувства. Беше решил, ако не пожъне успех в настоящото си начинание, да замине за Гърция, без да се сбогува с никой от нас, и никога повече да не стъпи в Англия. Пердита се бе примирила с желанията му; защото неговото щастие беше основният смисъл на нейния живот, короната на нейното удоволствие; но да остави всички нас, нейните другари, любимите партньори от най-щастливите ѝ години, и междувременно да прикрие това страшно решение, беше задача, която почти покори силата на ума ѝ. Нейна работа бе да организира заминаването им; тя беше обещала на Реймънд през тази решителна вечер да се възползва от отсъствието ни, за да поеме по първия етап от пътуването и той, след като поражението му бъде установено, да се изплъзне от нас и да се присъедини към нея.
Въпреки че, когато бях осведомен за този план, бях горчиво обиден от малкото внимание, което Реймънд бе обърнал на чувствата на сестра ми, след размишления осъзнах, че той бе действал под влиянието на толкова силни емоции, че те му бяха отнели съзнанието и впоследствие вината за тази грешка. Ако ни беше позволил да станем свидетели на неговата тревога, той щеше да бъде ръководен повече от разума; но борбата му за самообладание въздействаше с такава ярост върху нервите му, че унищожаваше силата на неговия самоконтрол. Убеден съм, че в най-лошия случай щеше да се върне от морския бряг, за да се сбогува с нас и да ни превърне в свои довереници. Но задачата, възложена на Пердита, не бе по-малко болезнена. Той я бе изнудил да даде обет за тайна; и нейната роля в драмата, тъй като щеше да се разиграе сама, бе най-мъчителната, която можеше да бъде измислена. Но нека се върна към моя разказ.