Годишнината от въздигането на Реймънд до позицията на протектор наближаваше; и по обичай този ден биваше отбелязван с пищен празник. Множество чувства подтикваха Пердита да придава двойно величие на тази обстановка; и все пак, докато се обличала за вечерната галавечеря, тя се чудила на болките, които понася, за да направи разкошно честването на събитието, което ѝ се струвало началото на нейните страдания. „Беди да сполетят деня — помислила си тя, — беди, сълзи и скръб се случиха в часа, в който Реймънд откри друга цел освен любовта, друго желание освен моята преданост; и триж радостен да бъде моментът, когато той ми бъде върнат! Бог знае, аз се доверявам на неговите обети и вярвам в заявената му вяра — но затова не бих дирила онова, което съм решена да постигна. Трябва ли да изминат още две години, като всеки ден допринася към нашето отчуждение, като всяка постъпка е поредният камък, натрупан върху преградата, която ни разделя? Не, моят Реймънд, единственият ми любим, единственото притежание на Пердита! Тази нощ, това прелестно събиране, тези разкошни покои и тази премяна на печалното ти момиче — всички те са обединени, за да отпразнуват абдикацията ти. Веднъж за мен ти се отказа от перспективата за корона. Това беше в дните на нашата млада любов, когато можех само да тая надеждата, а не увереността за щастието. Сега имаш знанието за всичко, което мога да ти дам, предаността на сърцето, непорочната любов и непоколебимото подчинение към теб. Трябва да избереш между тях и твоя протекторат. Това, горд благороднико, е последната ти вечер! Пердита ѝ е дарила цялото великолепие и блясък, които сърцето ти най-много обича — но от тези великолепни стаи, от тези разкошни грижи, от власт и височина трябва да се върнеш, още с утрешното слънце, в нашия провинциален дом; защото няма да получа безсмъртието на радостта, ако понеса още една седмица като предишната.“
Размишлявайки над този план, решена, когато настъпи часът, да предложи и да настоява за неговото изпълнение, уверена в неговото съгласие, сърцето на Пердита олекнало или по-скоро се въздигнало. Бузите ѝ бяха пламнали в очакването за борба; очите ѝ искряха с надеждата за триумф. Поставяйки съдбата си в хвърлянето на един зар и чувствайки се убедена, че ще победи, тя, тази, която аз нарекох носеща белега на кралица на народите върху благородното си чело, сега се издигна над човешката природа и сякаш със спокойна сила, с пръст спря колелото на съдбата. Никога досега тя не бе изглеждала толкова превъзходно.
Ние, идиличните овчари в тази история, възнамерявахме да присъстваме на това празненство, но Пердита ни писа, молейки ни да не идваме или да отсъстваме от Уиндзор, тъй като тя (макар да не ни разкри плана си) бе решена на следващата сутрин да се върне с Реймънд в нашия скъп кръг, за да поднови онзи ход на живота, в който бе открила цялото си щастие. Късно вечерта тя влязла в покоите, подготвени за празника. Реймънд бе напуснал двореца предната вечер; той беше обещал да отдаде чест на събранието, но още не се беше върнал. И все пак тя бе сигурна, че той най-сетне ще дойде; и колкото по-широк изглеждаше проломът на това бедствие, толкова по-сигурна беше тя, че ще го затвори завинаги.
Беше, както казах, деветнадесети октомври; есента бе напреднала и мрачна. Вятърът виеше; полуголите дървета бяха ограбени от остатъка от летните им украшения; състоянието на въздуха, предизвикващ загниването на растителността, бе враждебно към веселието или надеждата.
Реймънд бил въодушевен от решението, което беше взел; но със залязващия ден настроението му повехнало. Първо трябвало да посети Евадна, а след това да побърза към двореца на протектората. Докато вървял по окаяните улици в квартала на нещастната гъркиня, сърцето му го наказвало за цялото му отношение към нея. Първо той бе дал съгласието си, разрешавайки ѝ да остане в това състояние на упадък; а сетне, след кратък, бурен блян, я бе изоставил в печална самота, тревожни предположения и горчиви, все още разочаровани очаквания. Какво бе правила тя през това време, как бе понесла неговото отсъствие и пренебрежение? Светлината притъмнявала в тези тесни улици и когато той отворил добре познатата врата, стълбището било забулено в съвършена нощ. Опипвайки, Реймънд намерил пътя нагоре, влязъл в мансардата и намерил Евадна просната безмълвна, почти безжизнена на окаяното си легло. Той повикал хората от къщата, но не успял да научи нищо от тях, освен че и те не знаели нищо. Нейната история била ясна за него, ясна и отчетлива като разкаянието и ужаса, които забили зъбите си в него. Когато се оказала изоставена от него, тя загубила волята си да преследва обичайните си призвания; гордостта възпрепятствала всяка молба към него; гладът бил приветстван като любезния пазач пред вратите на смъртта, в чиито отварящи се недра тя вече, без грях, можела да си отдъхне. Никое същество не било близо до нея, докато силите ѝ се предавали.