Ако тя умре, в кое досие ще се открие убиец, чиято жестока постъпка да се сравнява с неговата? Кой дявол е по-необоснован в своето зло, коя проклета душа е по-достойна за погибел! Но той не се примирил с тази агония от себе-обвинения. Повикал медицинска помощ; часовете се изтърколили, завъртени от напрежението във векове; тъмнината на дългата есенна нощ отстъпила на деня, преди животът ѝ да излезе от опасност. Тогава той накарал да я преместят в по-подходящ дом и кръжал около нея, отново и отново, за да се увери, че тя е в безопасност.
В разгара на най-голямата си тревога и страх относно случилото се Реймънд се сетил за празника, организиран в негова чест от Пердита; в негова чест тогава, когато нещастието и смъртта прикрепвали неизличим позор към името му, в чест на онзи, чиито престъпления заслужавали ешафод; това била най-ужасната подигравка. Все пак Пердита го очаквала; той написал няколко несвързани думи върху парче хартия, свидетелствайки, че е добре, и помолил жената от къщата да я занесе в двореца и да я предаде в ръцете на съпругата на протектора. Жената, която не го познавала, презрително попитала как той смята, че тя ще получи достъп до тази дама, особено в такава празнична нощ. Реймънд ѝ дал пръстена си, за да ѝ осигури уважението на прислужниците. Така, докато Пердита забавлявала гостите си и с нетърпение очаквала пристигането на своя лорд, неговият пръстен ѝ бил донесен и тя била осведомена, че една бедна жена ще ѝ достави бележка от неговия притежател.
Суетата на старата клюкарка била разпалена от тази заръка, която в края на краищата тя не разбирала, тъй като не подозирала ни най-малко, че посетителят на Евадна бил лорд Реймънд. Пердита се уплашила, че е паднал от коня си или претърпял подобна злополука — докато отговорите на жената не събудили други страхове. От желание за хитрост, упражнено сляпо, натрапчивата, даже зловредна пратеничка не споменала болестта на Евадна, но словоохотливо описала честите посещения на Реймънд, добавяйки към разказа си такива обстоятелства, които, макар да убедили Пердита в тяхната истинност, преувеличили злонамереността и коварството на Реймънд. Най-лошото било, че неговото отсъствие от празника, неговото послание, напълно необяснено освен от позорните намеци на жената, изглеждало като най-смъртната обида. Пердита отново погледнала пръстена — малък рубин, почти във формата на сърце, който тя самата му била подарила. Погледнала почерка, който не можела да сбърка, и си повторила думите
Горкото момиче се върнало при гостите, които не били усетили отсъствието ѝ. Тя се плъзнала в едно сравнително скришно кътче и облягайки се на поставената там декоративна колона, се опитала да се съвземе. Цялата била вцепенена. Погледнала към няколко цветя, които стояли в издълбана ваза наблизо: онази сутрин тя ги подредила, те били редки и прекрасни растения; дори и в този момент, цялата втрещена, тя наблюдавала бляскавите им цветове и звездни форми.
— Божествени проявления на духа на красотата — възкликнала Пердита, — вие не клюмате, нито тъгувате; отчаянието, което стиска сърцето ми, не е разпространило заразата си върху вас! Защо не съм съучастник във вашата безчувственост, споделящ вашето спокойствие!
Тя замлъкнала.
„Обратно към моята задача — продължила мислено, — гостите ми не трябва да виждат действителността, както по отношение на него, така и на мен. Подчинявам се; те не ще усетят нищо, макар и да умра в момента, в който си тръгнат. Те ще видят противоположното на това, което е истинско — защото ще изглеждам жива, а аз съм мъртва.“
Нуждаела се от цялото си самообладание, за да потисне прилива на сълзи, които самосъжалението породило при тази мисъл. След дълга борба тя успяла и се обърнала, за да се присъедини към компанията.