Междувременно компанията се беше разделила. Разглеждаха картините, разхождаха се из другите помещения, говореха за билярд и един по един изчезнаха. Реймънд крачеше гневно нагоре-надолу из стаята. Аз стоях, готов да получа и да отвърна на неговите упреци. Ейдриън се облегна на стената.
— Това е безкрайно нелепо — извика той, — да бяхте ученици, не бихте могли да се държите по-неразумно.
— Не разбираш — рече Реймънд. — Това е само част от системата: тираничен план, на който никога няма да се подчиня. Понеже съм протектор на Англия, трябва ли да бъда единственият роб в империята ѝ? Личният ми живот да е нарушен, действията ми порицавани, приятелите ми обиждани? Но ще се отърва от всичко наведнъж. Бъдете свидетели. — И той свали от гърдите си звездата, емблемата на длъжността, и я хвърли на масата. — Отричам се от позицията си, абдикирам от властта си — който иска да я поеме!
— Нека да я поеме — възкликна Ейдриън — този, който може да се изяви или когото светът ще обяви за превъзхождащ теб. В Англия не съществува мъж с достатъчно самонадеяност. Опомни се, Реймънд, и възмущението ти ще изчезне; самодоволството ти ще се върне. Преди няколко месеца, винаги когато се молехме за благополучието на нашата страна или нашето собствено, ние в същото време се молехме за живота и благосъстоянието на протектора, тъй неразривно свързан с нея. Твоите часове бяха посветени на нашето благо, твоята амбиция беше да получиш нашата възхвала. Ти украси нашите градове със сгради, дари ни полезни учреждения, надари почвата с изобилно плодородие. Мощните и несправедливите се снижиха пред стъпалата на твоето съдилище, а бедните и потиснатите се издигнаха като пробудени от утринта цветя под топлината на твоята закрила. Можеш ли да се учудваш, че всички сме ужасени и скърбящи, когато това, изглежда, се е променило? Но ела, този язвителен пристъп вече е преминал; поднови работата си; твоите поддръжници ще те приветстват; враговете ти ще бъдат безмълвни; нашата любов, чест и дълг отново ще се разкрият за теб. Овладей себе се, Реймънд, и светът ще ти е подвластен.
— Всичко това би било много приемливо, ако бе отправено към друг — отвърна Реймънд унило. — Научи урока си сам и ти, първият благородник в страната, може да станеш неин суверен. Ти, добрият, мъдрият, справедливият, може да властваш над всички сърца. Но аз осъзнавам, твърде скоро за собственото ми щастие, твърде късно за доброто на Англия, че съм се заел със задача, за която съм негоден. Не мога да ръководя себе си. Моите страсти са моите господари; най-малкият порив — мой тиранин. Мислиш ли, че се отказах от протектората (а аз се отказах от него) в пристъп на лошо настроение? В Бога, който съществува, се заклевам никога повече да не хващам този жезъл; никога повече да не се товаря с тежестта на грижата и нещастието, на което тя е видимият белег. Веднъж пожелах да стана крал. Беше в разцвета на младостта, в апогея на момчешкото безразсъдство. Познавах себе си, когато се отрекох от този стремеж. Отказах се от него, за да спечеля — вече няма значение какво, понеже и това изгубих. В продължение на много месеци се подчинявам на това измамно величие, на тази тържествена подигравка. Вече не съм негов будала. Ще бъда свободен. Загубих онова, което красеше и въздигаше живота ми; онова, което ме свързваше с другите хора. Отново съм самотен човек; и ще стана отново, както в ранните си години, скитник, наемен войник. Приятели, понеже, Върни, чувствам, че ти си ми приятел, не се опитвайте да разклатите моята решителност. Пердита се омъжи за фантазия, нехаеща към това, което се крие зад воала, чиято истинска същност е грешна и подла. Пердита се отрече от мен. С нея беше достатъчно хубаво да играя ролята на суверен; и както в кътчетата на любимата ви гора играехме маскирани и си се представяхме като идилични овчари, за да угодим на моментния каприз, така и аз се задоволих, по-скоро заради Пердита, отколкото заради себе си, да възприема характера на един от великите хора на земята; да я водя зад кулисите на величието, да разнообразя живота ѝ с краткотрайна пиеса на великолепие и сила. Това трябваше да бъде окраската; любовта и доверието, същността на нашето съществуване. Но ние трябва да живеем, а не да разиграваме нашия живот; преследвайки сянката, аз загубих действителността — сега се отричам и от двете. Ейдриън, на път съм да се върна в Гърция, за да стана отново войник, може би завоевател. Ще ме придружиш ли? Ще видиш нови места; нов народ; ще станеш свидетел на могъщата борба, водена там между цивилизацията и варварството; ще видиш и навярно насочиш усилията на едно младо и дейно население към свобода и ред. Ела с мен. Очаквах те. Чаках този момент; всичко е подготвено; ще ме придружиш ли?
— Ще го направя — отговори Ейдриън.
— Веднага?
— Утре, ако искаш.
— Разсъждавай! — проплаках аз.