Слуховете за тези необикновени прояви стигнаха до нас и ние не бяхме сигурни по какъв път да поемем, за да накараме нашия приятел да се опомни и да го възстановим на страната му, когато Пердита ненадейно се появи сред нас. Тя подробно описа развитието на печалната промяна и помоли Ейдриън и мен да отидем в Лондон и да се опитаме да поправим нарастващото зло.
— Кажете му — извика тя, — кажете на лорд Реймънд, че моето присъствие вече няма да го дразни. Че няма нужда той да затъва в тази разрушителна разпуснатост, за да ме отврати и да ме накара да избягам. Тази цел вече е осъществена; няма да ме види никога повече. Но нека, това е моята последна молба, нека ми позволи във възхвалата на неговите сънародници и благополучието на Англия да открия оправдание за избора на моята младост.
По време на нашето пътуване до града Ейдриън и аз обсъждахме и спорихме относно поведението на Реймънд и неговото пропадане от надеждите за дълготрайното превъзходство, които той преди ни беше дал повод да таим. Двамата с приятеля ми бяхме образовани в една школа, или по-скоро аз бях негов ученик в убеждението, че постоянното придържане към принципи е единственият път към честта; непрекъснатото спазване на законите за всеобщото благо — единствената добросъвестна цел на човешката амбиция. Но макар и двамата да споделяхме тези идеи, ние се различавахме в тяхното приложение. Оскърблението ми правеше порицанието ми по-язвително и осъждах поведението на Реймънд със сурови определения. Ейдриън беше по-добронамерен, по-внимателен. Той призна, че принципите, които бях изложил, са най-важните; но отрече, че те са единствените. Цитирайки Евангелието —
Пристигнахме в Лондон около единадесет вечерта. Предполагахме, независимо от това, което бяхме чули, че ще намерим Реймънд в „Сейнт Стивънс“: натам забързахме. Залата беше пълна — но протекторът не беше там и имаше мрачно недоволство, изписано върху лицата на водачите, и шепнещо и оживено бърборене сред подчинените, което не бе по-малко зловещо. Побързахме към двореца на протектората. Заварихме Реймънд в трапезарията му с още шестима: бутилката биваше подавана весело и бе причинила значителни пробиви в разума на един или двама. Този, който седеше близо до Реймънд, разказваше история, от която останалите се превиваха от смях.
Реймънд седеше сред тях, и макар да бе навлязъл във всеобщия дух, вроденото му достойнство никога не го изостави. Той беше весел, закачлив, очарователен — но никога не превишаваше благоприличието на нрава си или уважението, което дължеше на себе си, и в най-дивите си изблици. И все пак признавам, че имайки предвид задачата, която Реймънд бе поел върху себе си като протектор на Англия, и грижите, на които подобаваше да обърне внимание, бях извънредно раздразнен, наблюдавайки безполезните хора, на които беше посветил времето си, и веселото, даже пияно настроение, което, изглежда, беше на път да го ограби от по-добрата му същност. Стоях, съзерцавайки зрелището, докато Ейдриън прелиташе като сянка сред тях и с трезви думи и поглед се опитваше да възстанови реда в събранието. Реймънд изрази радостта си, че го вижда, заявявайки, че приятелят му трябва да се включи в празничността на вечерта.
Тази постъпка на Ейдриън ме провокира. Бях възмутен, че той седна на една маса с другарите на Реймънд — мъже с развратни нрави или по-скоро без никакви, отпадъците на благороден разкош, позорът на страната им.
— Нека те помоля, Ейдриън — извиках аз, — да не се съгласяваш: по-скоро се присъедини към мен в опитите ми да измъкнем лорд Реймънд от тази обстановка и да го върнем в друга компания.
— Драги приятелю — каза Реймънд, — не е нито времето, нито мястото за изнасяне на морални лекции: повярвай на думата ми, че моите забавления и компания не са толкова лоши, колкото предполагаш. Ние не сме нито лицемери, нито глупаци — за останалото:
Обърнах се гневно.
— Върни — каза Ейдриън, — ти си много циничен: седни; или ако не го сториш, може би, тъй като не си чест гостенин, лорд Реймънд ще ти угоди и ще ни придружи до парламента, както се бяхме договорили преди.
Реймънд го погледна остро; можеше да прочете доброжелателността само от нежните му черти; той се обърна към мен, наблюдавайки с презрение моето мрачно и неприветливо поведение.
— Ела — каза Ейдриън, — дал съм думата си за теб, позволи ми да спазя обещанието си. Ела с нас.
Реймънд направи неспокойно движение и лаконично отговори:
— Няма!