Междувременно Реймънд бе останал с Ейдриън и Идрис. Той, разбира се, бил откровен; продължителното отсъствие на двама ни с Пердита бе забелязано; и Реймънд бързо открил облекчение от ограниченията, продължили месеци, споделяйки открито с двамата си приятели. Той им бе описал положението, в което бе намерил Евадна. Отначало, от деликатност към Ейдриън, той скрил името ѝ; но то било разкрито в хода на неговия разказ и бившият ѝ любим изслушал с най-дълбока тревога историята на страданията ѝ. Идрис споделяше лошото мнение на Пердита за гъркинята; но разказът на Реймънд я размекна и заинтригува. Постоянството, силата на характера на Евадна, дори нейната злочеста и неподходящо насочена любов, пробуждали възхищение и съчувствие; особено когато от подробностите около събитията на деветнадесети октомври станало ясно, че тя би предпочела страдание и смърт пред всяка унизителна в нейните очи молба за съжаление и помощ, отправена към любимия ѝ. Последвалото ѝ поведение не отслаби този интерес. Първоначално, спасена от глад и гроб, обгрижвана от Реймънд с най-нежното усърдие, с онова чувство на спокойствие, характерно за възстановяването, Евадна се отдала на възторжена благодарност и любов. Но размишленията се завърнали със здравето. Тя го разпитала за причините, довели до неговото съдбоносно отсъствие. Оформила запитванията си с гръцка изтънченост; направила своите заключения с решителността и твърдостта, характерни за нейния нрав. Тя не могла да предположи, че проломът, който бе създала между Реймънд и Пердита, вече бил непоправим: но знаела, че при настоящата ситуация той ще се разширява всеки ден и че последствията от него ще унищожат щастието на любимия ѝ и ще забият в сърцето му зъбите на разкаянието. От момента, в който осъзнала правилната посока на поведение, тя решила да поеме по нея и да се раздели с Реймънд завинаги. Противоречивите страсти, дълго таената любов и нанесеното от самата нея разочарование я накарали да гледа на смъртта като подходящо убежище от нейните беди. Но същите чувства и мнения, които преди това я бяха възпирали, действали с удвоена сила; тъй като тя знаела, че мисълта, че той е причинил смъртта ѝ, би преследвала Реймънд през целия му живот, отравяйки всяко удоволствие, замъглявайки всички изгледи за бъдещето. Освен това, макар и яростта на нейните мъки да бе направила живота ѝ отблъскващ, тя все още не бе породила онова еднообразно, летаргично чувство за неизменно нещастие, което в по-голямата част довежда до самоубийство. Бодрият ѝ характер я подтикнал да продължава да се бори с неволите на живота; дори онези, които съпровождали безнадеждната любов, ѝ се стрували по-скоро като противник, който трябва да бъде победен, отколкото като победител, пред когото трябва да се предаде. А пък и тя притежаваше спомени за отминала нежност, която да цени, усмивки, думи и дори сълзи, за които да мисли, защото, макар и припомнени в изоставяне и скръб, те са за предпочитане пред забравата на гроба. Беше невъзможно да разгадаем целия ѝ план. Писмото ѝ до Реймънд не даваше никакви улики; то го уверяваше, че тя не е в опасност и не ѝ липсват средства за живот; в него тя обещаваше да се грижи за себе си и че в някой бъдещ ден може би ще му се представи в позиция, която не е недостойна за нея. След това, с красноречието на отчаянието и неизменната любов, тя си бе взела последно сбогом с него.
Всички тези обстоятелства вече бяха споделени с Ейдриън и Идрис. Сетне Реймънд оплакал неизцеримото нещастие на ситуацията с Пердита. Той заявил, че я обича, независимо от нейната грубост, дори я нарекъл студенина. Някога той бил готов да ѝ се предаде със смирението на разкаялия се грешник и с дълга на васал, отстъпвайки самата си душа на нейното ръководство, за да стане неин ученик, неин роб, неин поръчител.
Тя отхвърлила тези молби и моментът за такова бурно подчинение, което трябва да се основава на любов и да бъде подхранвано от нея, вече бил отминал. И все пак всички негови желания и усилия бяха насочени към нейното спокойствие, и главното му притеснение възникваше от усещането, че усилията му са напразни. Ако тя продължава да бъде непреклонна в своето поведение, те трябва да се разделят. Съчетанията и проявите на този безсмислен начин на общуване го влудяваха. И въпреки това той не би предложил раздяла. Реймънд бе преследван от страха, че ще причини смъртта на някое от съществата, въвлечени в случилото се, и не можеше да убеди себе си да ръководи хода на събитията, да не би той, не познавайки земята, която прекосява, да отведе онези, привързани към колесницата, към непоправима разруха.