— Лесно е — рече Ейдриън — да бъбрим за война в тези приятни сенки и с неуместно ласкателство да изразяваме радост, задето много хиляди от нашите събратя напускат с болка този сладък въздух и родна земя. Няма да бъда заподозрян в неприязън към гръцката кауза; знам и чувствам необходимостта ѝ; повече от всяка друга, това е добра кауза. Защитих я с меча си и бях готов да издъхна, закриляйки я; свободата е по-ценна от живота и гърците постъпват правилно, че защитават своята привилегия до смърт. Но нека не се заблуждаваме. Турците са хора; всяка тъкан, всеки крайник е също толкова чувствителен, колкото и нашите, и всеки спазъм, бил той психически или телесен, бива усетен също толкова истински в сърцето или мозъка на един турчин, колкото и в гръцкия. Последното действие, на което присъствах, беше завземането на — 40. Турците се съпротивляваха до последно, гарнизонът загина из укрепленията и ние го щурмувахме. Всяко дишащо същество зад стените беше избито. Мислите ли, че сред писъците на потъпкана невинност и безпомощно детство не усетих във всеки нерв плача на мой брат? Страдащите бяха мъже и жени, преди да са мохамедани, и когато се въздигнат без тюрбан от гроба, в какво освен техните добри или зли дела ще бъдат те по-добри или по-лоши от нас? Двама войници спореха за едно момиче, чиято богата рокля и изключителна красота възбуждаха бруталните апетити на тези негодници, навярно добри мъже сред семействата си, но които моментната ярост бе превърнала във въплътени злодеи. Възрастен мъж със сребриста брада, немощен и плешив, можеше да е неин дядо, се намеси, за да я спаси; бойната брадва на един от тях разсече черепа му. Втурнах се на нейна помощ, но яростта ги правеше слепи и глухи; те не различаваха моето християнско облекло и не се вслушваха в думите ми — тогава думите бяха тъпи оръжия, защото, докато войната крещеше „опустошение“, а убийството повтаряше подобаващо, как бих могъл
Едно от момчетата, вбесено от моята намеса, прободе страната ми с щика си и аз паднах в безсъзнание. Тази рана вероятно ще съкрати живота ми разрушавайки едно тяло, слабо само по себе си. Но аз ще съм доволен да умра. В Гърция научих, че един човек в повече или в по-малко е от малко значение, докато има човешки тела, които да запълват изтънелите войнишки редици; и че самоличността на човек може да бъде пренебрегната, стига войсковият списък да съдържа пълните си бройки. Всичко това има различно въздействие върху Реймънд. Той е в състояние да размишлява върху идеала на войната, докато аз съм чувствителен единствено към нейната действителност. Той е войник, генерал. Той може да въздейства на кръвожадните бойни кучета, а пък аз напразно се съпротивлявам на техните склонности. Причината е проста. Бърк е казал, че „всички тела, които биха ръководили, трябва също в значителна степен да следват“42. Не мога да следвам; защото не споделям мечтите им за клане и слава — да следва и да води в това поприще е естествената склонност на съзнанието на Реймънд. Той винаги е победоносен и ръководи справедливо, като в същото време печели върховно име и позиция за себе си, за да осигури свобода, а вероятно и разширена империя, на гърците.
Умът на Пердита не беше успокоен от тази история. „Той — помисли си — може да бъде велик и щастлив без мен. Само да имах някакво занимание! Бих ли могла да натоваря някой неопитен кораб с всичките си надежди, сили и желания и да го пусна в океана на живота — насочен към някаква постижима точка, с амбицията или удоволствието на руля! Но неблагоприятни ветрове ме задържат на брега; като Одисей седя на брега на водата и ридая. Но моите хладнокръвни ръце не могат нито да отсичат дърветата, нито да изглаждат дъските.“ Под влиянието на тези мрачни мисли, повече от всякога тя се влюби в скръбта. И все пак присъствието на Ейдриън беше за добро; той веднага наруши спазвания закон за мълчание относно Реймънд. Отначало сестра ми се стресна от необичайния звук; ала бързо свикна с него и го обикна, и жадно слушаше разказите за неговите постижения. Клара се освободи и от сдържаността си; Ейдриън и тя бяха стари другари в игрите; и сега, докато вървяха или яздеха заедно, той се поддаваше на нейните искрени молби и разказваше за стотен път някоя история за храбростта, щедростта или справедливостта на баща ѝ.