Въздействието на тази вест върху сестра ми беше поразително. Тя нито за миг не повярва историята за смъртта му; реши незабавно да отиде в Гърция. Разумът и убеждението бяха попилени по нея; тя нямаше да изтърпи никаква пречка, никакво забавяне. Може да се приеме за истина, че ако доводи или молби могат да отклонят някого от отчаяна цел, чиято подбуда и последствие зависят само от силата на чувствата, то тогава е правилно да го отклоним, тъй като неговата покорност показва, че нито причината, нито последиците са били достатъчно мощни, за да го поддържат през препятствията, свързани с начинанието. Ако, напротив, той е неподатлив на разубеждаване, точно тази устойчивост е поличба за успех и се превръща в задължение на тези, които го обичат, да съдействат в премахването на препятствията по пътя му. Такива емоции задвижиха малкия ни кръг. Осъзнавайки, че Пердита е непреклонна, ние обсъдихме най-подходящите средства за подпомагане на нейната цел. Тя не можеше да отиде сама в страна, в която нямаше приятели, където навярно щеше да пристигне, само за да чуе страшната вест, която би я смазала от мъка и разкаяние. Ейдриън, чието здраве винаги е било крехко, сега понасяше значително влошаване на страданията му вследствие от раната му. Идрис нямаше да понесе да го остави в това състояние; а пък не беше редно нито да напуснем, нито да вземем с нас младо семейство на такова пътуване. Накрая реших да придружа Пердита. Раздялата с моята Идрис беше болезнена, но необходимостта ни примири с нея до известна степен: необходимостта и надеждата да спасим Реймънд и да го върнем отново към щастието и Пердита. Нямаше време за губене. Два дни след като бяхме решили, тръгнахме към Портсмът и се качихме на кораба. Беше май месец, времето бе спокойно; беше ни обещано благополучно пътешествие. Подхранвайки най-пламенните надежди, поели из пустия океан, с радост видяхме отдалечаващия се бряг на Великобритания и на крилете на желанието изпреварихме добре издутите ни платна, запътили се на юг. Леките къдрави вълни ни понасяха напред и старият океан се усмихваше на товара на любовта и надеждата, поверен на неговото управление; той помилва нежно бурните си равнини и пътят беше изгладен за нас. Денем и нощем вятърът право зад нас даваше равномерен тласък на нашия кораб — нито сурова буря, нито коварен пясък, нито разрушителна скала не поставиха препятствие между сестра ми и земята, която трябваше да я върне на първия ѝ любим,
Изповедникът на скъпото ѝ сърце — сърцето на нейното сърце.43
По време на това пътешествие, когато в спокойните вечери разговаряхме на палубата, гледайки блясъците на вълните и променливия облик на небесата, открих пълната промяна, която катастрофите, сполетели Реймънд, бяха предизвикали в съзнанието на сестра ми. Това същите води на любовта ли бяха, напоследък студени и срязващи като лед и също толкова отблъскващи, но вече освободени от замръзналите им вериги, които потекоха през душата ѝ в бликащо и благодарно изобилие? Тя не вярваше, че той е мъртъв, но знаеше че е в опасност, и надеждата, че ще съдейства за неговото освобождение и мисълта, че ще го утеши с нежност след злините, които вероятно е претърпял, възвиши и хармонизира предишната разтърсваща стихия на нейното същество. Аз не бях толкова оптимистичен относно изхода от нашето пътуване. Пердита не беше жизнерадостна, а уверена; и очакването да види любимия, когото бе прогонила, съпруга, приятеля, сърдечния спътник, от когото отдавна бе отчуждена, обгърна сетивата ѝ в наслада, а съзнанието — в спокойствие. Беше като ново начало на живота; като напускане на безлюдна пясъчна пустиня в името на дом насред плодородна красота; като пристанище след буря, опиат след безсънни нощи, щастливо събуждане от ужасен сън.
Малката Клара ни придружи; горкото дете не разбираше добре какво предстои. Тя научи, че ще заминем за Гърция, че ще види баща си, и сега, за първи път, тя бърбореше за него пред майка си.
Пристигайки в Атина, открихме, че трудностите пред нас се увеличават: и нито легендарната земя, нито приятната атмосфера можеха да ни изпълнят с възторг или удоволствие, докато съдбата на Реймънд бе в опасност. Никой мъж досега не бе пораждал толкова силен интерес в общественото съзнание; това беше очевидно дори сред мудните англичани, от които той отдавна се бе отлъчил. Атиняните бяха очаквали техният герой да се завърне победоносно; жените бяха научили децата си да фъфлят името му наред с благодарствените молитви; неговата мъжествена красота, смелостта му, предаността му към тяхната кауза го правеха да изглежда в техните очи почти като едно от древните божества на земята им, слязло от техния роден Олимп, за да ги защити. Когато говореха за несъмнения му плен и вероятната му смърт, сълзи се стичаха от очите им; също както жените на Сирия скърбели за Адонис, така и съпругите и майките на Гърция оплакваха нашия английски Реймънд — Атина беше град на траур.