Карол прелисти и погледна. На снимката се виждаше труп на мъж, който лежеше проснат върху няколко каменни стъпала. По-голямата част от главата му липсваше. Не беше приятна гледка.
— Немската полиция е убедена, че този човек е бил един от малкото, които биха могли да компрометират Радецки. Арестували го преди два дни като доставчик на дрога, съдържаща отровни вещества, която станала причина за смъртта на няколко наркомани. Теглили му куршума на входа на полицейския участък. До такава степен не се боят от нищо.
Карол почувства, че я обзема странната смесица от тревога и възбуда, която винаги предшестваше началото на преследването. Нямаше представа какво й готви Морган, но каквото и да беше то, очевидно беше много сериозно.
— Каква е моята роля?
Морган внезапно прояви силен интерес към съдържанието на чашата си.
— Радецки имал любовница. Катерина Базлер. Били заедно от четири години. Ако е имал изобщо някаква ахилесова пета, това е била Катерина — той вдигна поглед и срещна очите на Карол. — Общото мнение е, че е бил луд по нея.
— Защо „бил“?
— Катерина загинала преди два месеца при автомобилна катастрофа. Радецки бил съсипан. Доколкото разбирам, все още е. Затворил се в луксозния си апартамент и оставил Красич да се занимава с ежедневната работа. Но сега е прекратил отшелничеството си. И тук трябва да се намесиш ти. Погледни следващата снимка.
Карол послушно прелисти страницата. Кожата по ръцете й настръхна — погледът й бе паднал върху собствения й огледален образ. Жената на снимката имаше дълга коса, но като изключим това, първото й впечатление беше, че вижда своя близначка. Да види своя двойница в полицейско досие беше едно от най-шокиращите неща, които й се бяха случвали. Дланите й овлажняха, тя осъзна, че задържа дъха си. Издиша полека, като че ли освобождаването на задържания въздух би пропъдило видението.
— Господи — промърмори тя в опит да възрази срещу това оспорване на собствената й неповторимост.
— Приликата е стряскаща, нали?
Карол се вгледа по-внимателно в снимката. Сега вече можа да забележи разликите. Очите на Катерина бяха малко по-тъмни. Формата на устата беше по-различна. Брадичката на Карол беше по-силно очертана от тази на Катерина. Ако застанеха една до друга, човек би могъл да ги различи без проблем. Но първото впечатление за абсолютна идентичност се беше запечатало дълбоко в съзнанието на Карол.
— Зловещо е да си помислиш, че някой се разхожда с твоето лице. Много странно съвпадение.
— Странните съвпадения се случват понякога — отвърна Морган. — Можеш да си представиш колко бях сащисан, когато видях лицето ти на снимката на формуляра, с който кандидатстваше за работа. Тогава ни дойде идеята за въпросната операция.
Карол продължаваше да поклаща учудено тава.
— Би могла да ми е сестра.
Усмивката на Морган приличаше на лъвска прозявка.
— Да се надяваме, че и Таджо ще бъде на същото мнение.
„Вилхелмина Розен“ беше вече на път и пореше мътните води на реката. В тази отсечка нямаше шлюзове, нямаше навигационни проблеми, затова на руля беше Гюнтер, а той можеше да седи спокойно в капитанската каюта и да прехвърля документацията. Товарителници, квитанции за покупка на гориво, финансови отчети — трябваше да отдели внимание на всичко това. Но мислите му постоянно се отклоняваха от работата.
Разказът на Хайнрих Холц будеше толкова много въпроси. Хората от екипажа му смятаха, че е откровен човек, който няма какво да крие, но той открай време не позволяваше да се разбере какво става в главата му. Откакто се помнеше, бе привикнал да живее с мислите си, тъй като бе лишен от компанията на връстници. Единственото, което пречеше на мрака да нахлуе в мислите му, беше четенето, въпреки че дядо му се бе опитал да забрани и това. В пубертета се беше научил да взема тайно книги със себе си на кораба — окъсани книжки с меки корици, които купуваше от сергии по пазара или от магазини със стоки на втора ръка. Когато успееше да остане сам в койката на носа на кораба, той поглъщаше лакомо приключенски романи, биографии, документални описания на истински престъпления, а когато свършеше книгата, я хвърляше зад борда, за да не го залови старецът, че се занимава с нещо, което в най-добрия случай щеше да бъде окачествено като пилеене на време. Четенето го научи да се взира под повърхността, в това, което се криеше от долу.
И така, разкритията за тайната на замъка Хохенщайн се превърнаха в ключ към собственото му минало. Предстоеше му да се лута още дълго из коридорите и стаите, които бяха стояли заключени досега, докато разбере какво съдържаха те в действителност. Някои от стаите си останаха потънали в мрак, защото нямаше никаква възможност да ги освети. Да вземем например баба му. Тя беше починала още преди той да се роди. Той така и не можа да разбере дали и тя е страдала от садизма на дядо му, или го е обичала толкова, че е съумявала да укротява яростта му, докато е била жива. Нямаше как да разбере.
