За майка си също не знаеше почти нищо. Дядо му я бе споменавал рядко, и то само за да каже, че е била уличница, кучка, омърсила родния си дом. Сред личните вещи на дядо му нямаше дори една нейна снимка. Можеше да я подмине стотици пъти на улицата и нямаше как да я познае. Обичаше да си мисли, че в нейно присъствие омразата би го ударила като електрически ток, но съзнаваше, че това са напразни надежди.
Беше успял да научи някои подробности от акта си за раждане. Името й беше Инге. Била е деветнайсетгодишна, когато го родила, в графата за професия пишеше „секретарка“. Там, където се вписваше името на бащата, беше оставено празно място. Тя или не е знаела от кого е заченала, или е имала други причини да мълчи. Може да е спала с женен мъж. Може пък той да е бил някой глупак, с когото да не е искала да се обвързва за цял живот. Може да е искала да го опази от гнева на баща си. Всички тези варианти бяха еднакво възможни, като се вземе предвид, че той нямаше представа що за човек е била тя, нито дори дали старецът се е отнасял така жестоко с нея, както с него самия. Това не му пречеше да я ненавижда, задето го е изоставила на съдбата, от която е съумяла да се спаси.
След погребението на стария той разпита хората от екипажа за майка си. Те никога не биха се осмелили да си отворят устата, докато старият беше жив, но сега, когато бе на сигурно място под земята, Гюнтер му разказа малкото, което знаеше.
Инге била възпитавана много строго. Майка й не й позволявала никакви волности, държала да я превърне в образец на германска женственост. Но когато тя починала, Инге се възползвала от новооткритата свобода. Когато старецът се прибирал у дома, тя се държала скромно както винаги, сервирала му храната, чистела и подреждала жилището, обличала се като почтено момиче и си отваряла устата само когато я заговорел. Но когато „Вилхелмина Розен“ вдигнела котва, картината се променяла.
Гюнтер научавал от други моряци, че Инге редовно посещавала кръчмите по доковете и пиела с клиентелата до ранно утро. Имала, разбира се, и много приятели — достатъчно, за да си създаде име на „весело момиче“, макар и не съвсем уличница.
Трябва да е съзнавала, че дърпа дявола за опашката, мислеше си той. Моряците имат силно развито чувство за солидарност, а и обитават един затворен свят, можело да се очаква, че рано или късно баща й ще научи за лекото й поведение. Но още преди да се случи нещо такова, тя забременяла. Сега, когато той обмисляше цялата история, се чудеше защо не го е махнала. Абортът не е представлявал никакъв проблем в Хамбург в средата на седемдесетте години. Трябва да е искала да запази бебето на всяка цена, щом е рискувала да се изправи срещу гнева на баща си.
Според Гюнтер тя съумяла да крие бременността си през първите пет-шест месеца, ходела облечена в широки и развлечени пуловери. Когато баща й най-сетне узнал, бил толкова разярен, че за известно време се лишил от дар слово. В продължение на няколко седмици животът на борда на кораба се превърнал в ад — старецът бил в отвратително настроение, а каквото и да правели моряците, все не било както трябва. Той си представяше много ясно какво е било положението и изпитваше задоволство, че не е бил там по онова време.
Последвали два месеца на затишие пред буря. После, една сутрин, след тридневен престой на котва в Хамбург, старият пристигнал на кея с натоварена до покрива кола. Моряците зяпали с отворена уста, докато той разтоварвал спокойно багажа — люлка с два пълни комплекта бебешко спално бельо, няколко торби бебешки дрешки, и една кутия, пълна с шишета, биберони, препарати за стерилизиране и сухо мляко. Накрая старецът прекарал една бебешка количка по мостчето. В нея имало бебе.
Никой не се осмелил да попита стареца какво е станало с Инге, пък и потеглили незабавно, така че не могли да научат нищо от клюките. Но следващия път, когато се озовали в Хамбург, Гюнтер обиколил моряшките кръчми с надеждата, че ще научи нещо. Както и подозирал, когато старецът се прибрал предния път у дома, намерил там Инге с новороденото. Изхвърлил я в буквалния смисъл на думата от жилището, а после изхвърлил и дрехите й на стълбището. Сменил ключалките и се заел да отгледа бебето сам.
Говорело се, че Инге напуснала Хамбург. Един от бившите й приятели работел на увеселителен кораб и й намерил работа на него като келнерка. Когато корабът се върнал обратно в Хамбург, Инге не била на него. Когато пристанали в Берген, съобщила, че напуска, и потънала в норвежката нощ, без да остави адрес. Доколкото му беше известно, никой в Хамбург не бе чувал нищо повече за нея.
Питаше се какво ли е станало с нея, но без вълнение, с безразлично любопитство. Дори като малко дете той не се бе отдавал на мечти за чудотворно спасение. През ум не му бе минавало да си представя как майка му ще се качи на борда на кораба, облечена в палто от визон и окичена с диаманти, как ще го измъкне от ада и двамата ще заживеят райски живот.
