— Скъпичко ти е излязло — отбеляза Карол. — Можеше да се обадиш по телефона, за да си сигурен.
Тони се изправи.
— Понякога ми омръзва да се държа прозаично.
Карол не успя да се сдържи и попита:
— А на какво мнение е Френсиз по този въпрос?
Още щом произнесе думите, в лицето му нещо се промени. Като че ли зад очите му се спусна завеса.
— Френсиз няма вече нищо общо с нещата, които решавам да правя — каза той. Тонът му отряза темата като с нож.
Тя почувства как стомахът й се свива от удоволствие. Не можеше да е съвпадение, че се беше разделил с Френсиз толкова скоро след като се бяха срещнали отново. Което означаваше… много неща, които тя не можеше да си позволи да мисли. Трябваше да се задоволи с това, че сега той беше при нея — при това по свой избор, не по нейна молба.
— Седни някъде — каза тя. — Ще пиеш кафе, нали?
— Да, разбира се. Може да са успели да разшифроват човешкия геном, но още не са се научили да сервират прилично кафе в самолетите.
— Чувствай се като у дома — Карол махна с ръка към двете канапета, поставени под ъгъл така, че седящите на тях да могат да се наслаждават на гледката. — Идвам след минута.
Тя тръгна към кухнята.
Тони обаче не седна, а закрачи из стаята. Повечето от вещите тук му бяха познати, но имаше и нови. Имаше два големи плаката на Джак Ветриано от поредицата, които беше правил за филмови трилъри. В тези тежки позлатени рамки, купени от някой антикварен магазин, плакатите нямаше да са на място в къщичката, където живееше Карол преди, но сега стояха ефектно на високите бели стени. Имаше нови дискове — съвременни китаристи, чиито имена му звучаха познато, но никога не беше слушал техни изпълнения. Не му беше познат и пъстроцветният ориенталски килим, който беше естественият център на помещението.
Но и новите вещи хармонираха напълно с представата му за Карол. Тя си оставаше човек, когото той познаваше. Той застана на прозореца и се вгледа в старата църква, толкова несъвместима с модерните сгради наоколо. Не беше убеден, че е постъпил правилно, но смяташе, че понякога трябва да се поемат и рискове. Как иначе човек би осъзнал, че е жив?
Гласът на Карол прекъсна мислите му.
— Ето го кафето — каза тя и постави кафеник и две чаши на ниската стъклена масичка.
Той се обърна с лице към нея и се усмихна.
— Благодаря.
Свали якето си и остана по черен пуловер от фина вълна. Карол отбеляза, че е започнал да се облича по-модерно. Двамата взеха чашите си и седнаха — на различни канапета, но достатъчно близо до ъгъла, така че можеха да се докоснат, стига да искаха.
— И така — започна Тони. — Искаш ли да разговаряме за твоята задача?
Карол подви крака под себе си и стисна чашата в две ръце.
— Умирам да си поговорим. Искат от мен да се потопя напълно. Работа под прикритие, включваща цялостно приемане на чужда самоличност.
— По линия на Европол ли?
— Не точно. Операцията се ръководи от Обединеното кралство. Откровено казано, има големи неясноти. Не съм наясно докъде свършват функциите на специалния отдел и откъде почват прерогативите на митническите власти и икономическата полиция. А не бих се учудила, ако се установи, че и разузнаването има някакво участие — тя се усмихна криво. — Единственото, което знам със сигурност, е, че аз получавам нареждания от Морган, който е началник на отдел в НСС. Доколкото разбирам, нямам и право да знам нещо повече.
Тони беше натрупал достатъчно опит при разпитите на серийни престъпници, затова и успя да прикрие нарастващото си безпокойство. От самото начало цялата история звучеше зле. От няколкото случая, когато беше сътрудничил на британската полиция, беше разбрал, че неуточнените отговорности в една операция дават възможност да се отрече всякакво участие в нея. Ако се стигнеше до провал, единствената, която щеше да пострада, беше Карол. Притесняваше го и това, че тя самата отказва да го признае дори пред себе си.
— Какво трябва да правиш?
Карол разказа всичко, което беше научила от Морган за Тадеуш Радецки.
— Морган каза, че когато видял молбата ми за работа в Европол, не могъл да повярва на очите си. Катерина била мъртва, но се оказало, че съществува нейна двойница, която обича да участва в рискови полицейски операции. От там му дошла идеята да организира операция, в която да ме ползва като примамка, за да хване Радецки.
— Приемаш чужда самоличност, за да прелъстиш Радецки? — Тони имаше чувството, че губи почва под краката си. Досега мислеше, че тези похвати са изчезнали след края на Студената война.
