— Толкова са ми познати, че са ми омръзнали — той се опита да говори шеговито. — Академичната общност не е естествената ми среда. — Карол изглеждаше разочарована и той си каза, че има основания. Тя заслужаваше да бъде по-откровен с нея. — Нито пък животът с Френсиз — добави той. — Но не съм дошъл тук, за да говорим за мен. Ще имаме ли някаква възможност да поддържаме връзка?
— Надявам се. Морган обеща да ми намерят сигурен интернет достъп.
Тони допи кафето и си наля още.
— Това би било добре. Не че мога да ти оказвам практическа помощ, но ще е добре да знам, че не си в опасност. А сигурно и на теб ще ти е приятно да има място, където ще можеш да бъдеш Карол Джордан, макар и по за няколко минути дневно. От друга страна, това може да ти попречи да поддържаш илюзията. Най-добре е да решаваш в движение, когато видиш как ще се почувстваш на практика.
Карол остави чашата си на масата и стана. Отиде до прозореца и се загледа навън. Той виждаше профила й — съчетание от равнини и линии, което бе ясно запечатано в съзнанието му. Някои от бръчиците край очите й бяха станали по-дълбоки, но това беше единствената промяна от деня, в който се бяха запознали. Тъкмо сега, въпреки че устните й бяха упорито и решително стиснати, в погледа й се таеше безпокойство.
— Страх ме е, Тони. Опитвам се да не се страхувам, защото знам, че не бива да започна операцията със страх. Но наистина, наистина ужасно ме е страх.
— Не пренебрегвай ползата от страха — каза Тони. — До края на задачата ще караш на адреналин, а страхът ти го осигурява гарантирано. Освен това страхът те предпазва от самодоволство. Каквото и да мислиш сега, неминуемо трябва да започнеш да харесваш Радецки. Ще започнеш да играеш съзнателно роля, ще се правиш, че той ти се нрави, но дори само упоритото поддържане на тази илюзия ще те накара накрая наистина да се почувстваш привлечена от него. Това е вариант на така наречения „стокхолмски синдром“ — когато заложниците започват да се идентифицират с хората, които са ги пленили. Независимо от това дали ти е приятно или не, ще установиш, че се сближавате, и най-вероятно, че си се привързала към него. Страхът е добра противоотрова и за такива случаи.
Карол потърка очи.
— Толкова искам да осъществя успешно тази операция, че се страхувам от готовността си да направя всичко, каквото е необходимо за успеха й. Ами ако се влюбя в този човек? — тя се обърна към него. По лицето й беше изписана тревога.
— Няма да си първата. Няма и лесна рецепта как да го избегнеш — той отиде при нея и взе ръцете й в своите. — Ако той е мил с теб — а няма причини да не е — ще бъде много изкусително да се поддадеш на усещанията, предизвикани от поведението му. Трябва да се вкопчиш в някакъв факт, свързан с него, който за теб е абсолютно ужасяващ. Не знам какво да ти препоръчам, но сигурно в досието му има някаква подробност, която ти се струва особено отблъскваща. Не я забравяй, и си я повтаряй като мантра — той стисна здраво пръстите й, почувства хладното им докосване по горещата си кожа и пропъди представата как същите тези пръсти докосват гърба му.
— Това е лесно — каза тя. — Най-ужасно е коравосърдечието му. Начинът, по който успява да организира всичко това, без да си цапа ръцете. Не мога да пропъдя спомена за онзи убит търговец на наркотици — как лежи проснат на стълбите, а мозъкът му изтича по паважа. А през това време Радецки седи в луксозния си апартамент в Шарлотенбург, далеч от мръсотията, и слуша Верди или Моцарт, като че ли всичко това няма нищо общо с него. Това ми се струва най-противно.
— Тогава всеки път, когато се почувстваш особено привлечена от него, прибягвай до тези конфликтни представи. Те ще те приземяват и ще ти припомнят истинската ти цел — той отпусна ръце и отстъпи назад. — Можеш да се справиш, Карол. Имаш необходимите способности. Силна си. Освен това имаш и при кого да се върнеш, когато всичко приключи — той се вгледа в очите й. За първи път, откакто се познаваха, й даваше обещание, което се надяваше да успее да спази.
Ако доктор Маргарете Шилинг знаеше, че това е последният следобед от живота й, сигурно би предпочела да го прекара по различен начин. Може би щеше да отиде на разходка с човека, когото обичаше, по любимия им маршрут из гората. Или щеше да поседи край кухненската маса с най-близките си приятели, за да хапнат, да пийнат и да побъбрят. Но най-вероятно щеше да предпочете да поиграе на компютъра с осемгодишния си син Хартмут. Дори онзи коравосърдечен мръсник, бившият й съпруг, не би отказал да наруши строго определените дати за срещи с детето й, ако знаеше, че тя ще умре.
