Когато стигна края на уличката, тя се упъти към любимото си заведение — „Клайнер Ратскелер“ в приземния етаж на общината. Две чаши бременско бяло вино и чиния горещи наденички щяха да й помогнат да се възстанови и да посрещне предизвикателствата на предстоящото интервю.
Клиентите на заведението, които я забелязаха да влиза, нямаха представа, че утре ще бъдат свидетели в полицейско разследване на убийство.
Ръцете му движеха ловко контролните лостове на малкия кран, с който вдигаше фолксвагена си от задната палуба на „Вилхелмина Розен“. Това беше моментът, в който той преминаваше от един живот в друг, когато преставаше да бъде уважаваният шкипер на един красив рейнски кораб и се превръщаше в изпълнител на смъртни присъди. Довечера щеше да ликува отново, щеше да отпразнува новата си победа между бедрата на някоя бременска проститутка.
Обви с ръце широкия си гръден кош, прегръщайки се сам. Само ако знаеха кого приемат в леглата си! Той беше човекът, който ставаше причина от мрака да се роди светлина. Той беше превърнал мрака на душата си в скъпоценност, която грееше вътре в него, и сега насочваше ярките й лъчи към мрачните тайни на миналото, за да ги извади на бял свят.
Той предполагаше, че все някога, макар и не много скоро, някой полицай ще направи връзка и ще забележи, че всички негови жертви са превръщали човешки същества в експериментални животни в името на собствените си егоистични цели. Всеизвестно беше, че полицаите не умеят да пазят тайна. Информацията щеше да изтече в медиите и в момента, в който хората осъзнаеха, че в името на науката се извършват престъпления, експериментаторите с мозъци трябваше да преустановят работата си. Щеше да има публични протести, нещата нямаше да продължават постарому. Тогава той щеше да може да спре.
Това нямаше да му струва усилие, защото щеше да знае, че е изпълнил мисията си. Той не беше някакъв психопат, който убива за удоволствие. Вярно беше, че отмъщението просветли най-сетне съзнанието му и му даде възможност да заеме своето място в света като истински мъж, но това беше допълнителен късмет. И да престанеше да убива, нямаше да стане отново импотентен, защото не се възбуждаше от самите убийства. Не беше перверзен тип, а човек с мисия. Не изпитваше никакво удоволствие от това, което вършеше — удоволствие му доставяше символичното значение на делото му. За него удоволствието беше да пори водите на борда на „Вилхелмина Розен“. Другата част от живота му беше просто работа, нищо повече. Корабът му доставяше истинска радост.
Бяха пристигнали по разписание. Пуснаха котва край кея на Везер навреме, така че успяха да разтоварят още същия следобед. Щяха да товарят отново едва утре сутринта в десет. Всичко се развиваше по план. Прекараха „Вилхелмина Розен“ до мястото, където щяха да товарят въглища, и той остави Гюнтер на борда, за да може да се заеме с личните си дела на сушата.
Спусна внимателно колата на дока и освободи куките.
— Тръгвам — подвикна той към Гюнтер.
— На някое интересно място ли ще ходиш? — Гюнтер дори не вдигна очи от книгата, която четеше.
— Имам срещи в две корабни агенции. Не бих имал нищо против да взема още поръчки.
Гюнтер измърмори нещо неясно.
— Вече почти не се прибираме у дома.
— За какво ти е притрябвал Хамбург? Разведен си, и дори когато сме у дома, не се виждаш с децата си.
Гюнтер вдигна очи от книгата.
— Приятелите ми са в Хамбург.
— Ти имаш приятели навсякъде — отвърна той и заслиза по стълбичката. Не искаше да се разделя с Гюнтер, но намирането на нов член на екипажа не беше толкова неосъществима задача. Ако Гюнтер не харесваше новите маршрути, наложени от неговата мисия, можеше да напусне. Но разбира се, в наши дни трудно се намираше добра работа на речен кораб. Доколкото можеше да прецени, надали щеше да се наложи да му търси заместник. Но му се щеше той да не беше подхващал разговор за Хамбург тъкмо сега. Темата му заприлича на кука, която го дърпаше назад, към миналото, а той толкова искаше да върви напред, към бъдещето.
Засега бъдещето го чакаше в Бремен, само на няколко километра от тук. Не можеше да се отрече, че беше успял да съчини много убедителна легенда. Беше я разработвал дълго и старателно. Първоначално мислеше да се представи като колега, но прецени, че така може лесно да бъде разкрит. Учените постоянно се срещаха по разни конгреси и конференции; съществуваше сериозна опасност жертвата да познава лицето, за което щеше да се представи. Освен това сега, с тези бързи връзки по електронната поща, проверката можеше да се направи много бързо. Но какво друго би накарало хората, които го интересуваха, да приемат да се срещнат с него?
Суетата, това беше разковничето. Всички те обичаха да говорят за себе си и за своята работа. Бяха толкова уверени, толкова убедени, че знаят всичко най-добре. Но как би могъл да се възползва от тази самоувереност?
