Потните му ръце се хлъзгаха по волана, пръстите му бяха изтръпнали и трепереха. Струйки пот се стичаха и по слепоочията, и под косата му. Наложи си да се движи бавно по спокойните улици на предградието. В мислите си чуваше отново и отново ужасния звук на отварящата се врата, и всеки път сърцето му се свиваше от ужас. Страхът заемаше познатото си място в душата му, и той се бореше срещу него, стенейки, докато продължаваше да шофира. Когато стигна улицата, която водеше към доковете, беше успял да успокои дишането си. За първи път, откакто се беше заел с изпълнението на мисията си, бе застанал лице в лице с опасностите, които тя криеше. И това никак не му хареса.
Но това не беше повод да се отказва. Имаше нужда от нещо, което да го накара да забрави паниката. Имаше нужда от жена. Когато наближи една редица барове, чиито витрини грееха с жълтеникава светлина, той намали. Тук щеше да намери това, което му трябваше. Щеше да открие някоя уличница и да прави с нея, каквото си поиска, докато отново постигнеше просветление.
Стойностната и система е непоправимо изкривена от неправилното схващане за собствената й непогрешимост. Независимо от това се опитва да наложи собствения си мироглед на околните и отказва да приеме възможността да греши.
Повече от ясно е, че тя компенсира по този начин неосъзнато чувство за малоценност. Както повечето работещи жени, отказва да признае вродените си слабости в сравнение с мъжкия пол, и реагира на този факт, като се опитва да кастрира мъжете психически.
Тадеуш прекоси тротоара и се разположи на задната седалка на черния мерцедес. Ако някой от съседите му го беше видял, сигурно щеше да се учуди на външния му вид. Вместо обичайното безукорно елегантно облекло той беше избрал стар кожен панталон, протрити работни обувки и войнишко яке върху дебел спортен пуловер. Но ако човек имаше намерение да прекара следобеда, занимавайки се със стрелба, а тъкмо такива бяха намеренията на Тадеуш, не се обличаше в „Армани“.
Дарко Красич се беше облегнал в другия ъгъл на задната седалка. Беше навлякъл изтъркано кожено яке върху дебела карирана риза, измъкната над джинсите, които бяха толкова стари, че кадифето беше протрито между бедрата.
— Подходящ ден — отбеляза той.
— Надявам се — отвърна Тадеуш. — Чувствам се настроен да убия човек, чиято смърт ще прочисти света.
Говореше с отвращение, като човек, захапал ябълка и установил, че тя е гнила отвътре. Апатията и цинизма бяха единствените му състояния след смъртта на Катерина. Правеше всичко възможно, за да се измъкне от задушаващата го прегръдка на тези две чувства, но досега не беше успял. Не вярваше, че и този следобед ще промени нещо.
— Но тъй като няма как да ни падне полицай, който контролира движението — продължи той в неумел опит да се пошегува, — ще се огранича с нещо дребно и беззащитно, било то с перушина или козина. Взе ли пушките?
— Отзад са. Къде отиваме?
— На края на Шорфхайде има една приятна горичка. Най-хубавото на природните резервати е, че дивечът не признава границите им. Имам един приятел, чийто имот граничи със защитения район. А патиците не знаят, че не бива да прелитат над неговата гора. Очаквам добър лов. Приятелят ми ще ни даде и две от кучетата си, за да направим всичко както трябва. — Тадеуш бръкна в джоба си и извади плоска бутилка от полиран калай. Развинти капачето и отпи глътка коняк, после подаде бутилката на Красич. — Искаш ли?
Красич поклати глава.
— Нали знаеш, че не обичам да пия, когато наоколо има огнестрелно оръжие.
— Като стана дума за огнестрелно оръжие, има ли някакви новини около Марлене?
— Някаква кучка от криминалния отдел ходила да души около нея. Разговаряла с нея в предварителния арест, а после ходила и в затвора. Марлене се прави на луда и мълчи, но тази работа я изнервя.
— Сигурен ли си, че можем да разчитаме на нея?
По устните на Красич плъзна ленива усмивка.
— Докато държим детето, Марлене не може да си позволи грешки. Странно е как реагират жените, когато става дума за децата им — като че ли не могат да си родят други. При това забравят, че те могат да им докарат само грижи. Особено когато става дума за жена като Марлене. Като че ли не разбира, че дъщеря й няма друго бъдеще, освен на наркоманка или проститутка. Но това явно не я впечатлява. Очевидно за нея няма нищо по-важно от хлапето.
— Толкова по-добре за нас — отбеляза Тадеуш. — Къде е детето?
— Един мой братовчед има малък имот в покрайнините на Ораниенбург. Най-близкият му съсед живее на около километър разстояние. Освен това той има две деца, така че ще успее да се оправи с малката.
— А Марлене убедена ли е, че не блъфираме?
