Горната устна на Красич се присви присмехулно.
— Марлене е убедена, че съм способен на всичко. Няма да изложи на опасност живота на детето си. Не се безпокой, Таджо, всичко е обмислено.
— Ще ми се да можех да кажа същото за проблемите ни в Англия. Хората, които искат да поемат работата на Колин, са жалки кокошкари — прекалено дребни риби, за да се справят със сериозна работа като тази. Не им вярвам, а междувременно в Ротердам вече ще се получи задръстване. Не можем да тъпчем склада с нелегални имигранти до безкрайност.
— Не можем ли просто да ги откараме в Англия и да ги зарежем? — Красич говореше с тона на капризно дете, което отказва да разбере, че светът не се върти около него.
— Не можем да изсипем наведнъж такъв голям брой, какъвто се насъбра. Веднага ще стане ясно, че се е провалил някакъв сериозен канал. Последното, което ни трябва, е да привлечем вниманието на имиграционните власти. Нямам провали вече толкова време, именно защото не си позволявам да постъпвам така — подчерта Тадеуш. — Уговорката ни с Колин беше толкова изгодна. Просто не ми се вярва, че се оказа такъв глупак, че да опере пешкира при някаква глупава гангстерска разправия.
— Това трябва да ти послужи като предупреждение — отвърна Красич. — Такива неща се случват, когато си позволиш да отидеш прекалено близо до фронтовата линия. Не трябваше да тръгваш на онова пътуване миналата седмица. Не ми харесва, когато се излагаш на опасност.
Тадеуш загледа намръщено през прозореца. Знаеше, че Красич е прав, но не обичаше да го критикуват, дори когато ставаше дума за доверения му помощник. Точно затова почувства, че не постъпва справедливо.
— Няма нищо лошо в това да напомняш от време на време на хората кой е шефът — каза той.
— Таджо, можеше да стане голяма беля. Ако Камал беше проговорил… Следващия път може да нямаме късмет.
— Не може да става дума за късмет. Имаме гаранции за сигурността си — той се извърна и загледа втренчено Красич. — Имаме гаранции, нали?
— Разбира се. Нали затова плащаме на ченгетата.
— А като стана дума за плащане на ченгета, защо все още нямаме никакви сведения от разследването около катастрофата на Катерина? Тази работа се проточи прекалено. Искам да знам подробности за оня шибан моторист. Притисни ги, Дарко. Не ги оставяй да си мислят, че могат да ме оставят на сухо.
Красич кимна.
— Ще ги подгоня, шефе.
— Направи го. И им напомни, че който плаща, той поръчва музиката. Трябва ми човекът, който уби Катерина. Изобщо не ме интересува законовата процедура. Ще го накарам да си плати така, че да ме помни, докато е жив. Кажи на онези копелета да престанат да се мотаят. Искам резултати.
Красич въздъхна скрито. Имаше чувството, че въпросното следствие рано или късно ще бъде прекратено. Не искаше да мисли за момента, в който щеше да се наложи да уведоми шефа си за това. Засега трябваше да продължава да се държи естествено.
— Ще поговоря с когото трябва довечера — обеща той.
— Добре. Омръзна ми да се занимавам с всякакви проблеми. Крайно време е да открием поне един изход, каквото и да ни струва това — той отново се отпусна на меката кожена облегалка и притвори очи, с което показа, че разговорът е приключил. Не му отиваше да се държи грубо, но от смъртта на Катерина насам все по-често забелязваше, че изпада в такива състояния. Неприятно му беше да си мисли, че оттук нататък го чака само поредица от кризи и проблеми. Имаше чувството, че с нейната смърт всички удоволствия бяха изчезнали от живота му. Чудеше се дали някога щеше да се почувства отново спокоен и доволен от себе си. Може би отмъщението щеше да му помогне.
Това беше единственото, на което се надяваше.
Петра Бекер идваше за първи път в Хага и установяваше с учудване доколко градът е лишен от колорит в сравнение с Амстердам. Къщите край каналите бяха образец на ненатрапчив класицизъм, почти лишени от пищната украса, която превръщаше разходката из центъра на Амстердам в такъв пир за очите. Това беше град, строен със сметка, лишен от бохемската атмосфера и пъстротата на Амстердам. Тук навсякъде се чувстваше атмосфера на преуспяване и улегналост, дух на приличие и пуританство, от който Петра имаше чувството, че се задушава. Беше тук от половин ден и вече изпитваше желанието да направи нещо нередно.
