Носеше дълга туника от еленова кожа, пристегната с кокалена закопчалка на шията, но отдолу бе гола. Докато крачеше сред кучетата, дрехата се отмяташе и разкриваше ту една, ту друга част от болезнено слабото й и невъобразимо мръсно тяло. Ръцете и краката й бяха покрити със струпеи и белези от стари рани, оставени сякаш от многократни разрези с нож. Златистата й коса бе мазна и сплъстена, а между кичурите бяха вплетени клонки от повехнал бръшлян, спускащи се над раменете. Щом я видя, Финан се прекръсти. Стеапа стори същото, а аз стиснах амулета си. Дългите нокти на Тира приличаха на инструменти за скопяване. Тя размаха ръце като вещица и изведнъж изкрещя на кучетата, които подвиха опашки и заскимтяха. После обърна налудничавия си взор към нас и аз усетих пристъп на страх, защото показалецът й се насочи право към мен, а горящите й очите бяха изпълнени с омраза.
— Рагнар! — изкрещя. — Рагнар! — Името прозвуча като проклятие, а кучетата наостриха уши, готови да ми се нахвърлят при първа нейна команда.
— Аз съм Утред! — извиках, като свалих шлема, за да може да види лицето ми. — Утред!
— Утред? — попита тя и за миг доби съвсем нормален, дори смутен вид. — Утред — повтори отново, сякаш се мъчеше да запамети името. После изведнъж закрещя — пронизителен, ридаещ вопъл, насочен към облаците, преди да стовари цялата си ярост върху кучетата. Все така не използваше думи, а само някакви звуци на език, който те разбираха, придружавайки ги с мятане на камъни и буци кал, които вземаше от земята. И зверовете й се подчиниха. Впуснаха се като поток през плоското, скалисто било на Дънхолм към бранителите, събрани пред портата. Тира вървеше след тях, като не спираше да фучи и да пръска слюнки, предавайки своя бяс на глутницата. Страхът, който ме бе приковал към мястото ми, отмина и аз викнах на хората си да я последват.
Тези зверове бяха кошмарни създания, излезли сякаш от първичния хаос. Бяха обучени само да убиват, а Тира допълнително ги настървяваше със своите крясъци, така че стената от щитове се пръсна още преди те да стигнат до нея. Мъжете се впускаха в бягство, а те ги гонеха по петите. Само шепа смелчаци останаха на своя пост, а именно там трябваше да стигнем ние.
— Към портата! — викнах на Тира. — Насочи ги към портата!
Тя започна да издава лаещи звуци, бързи и насечени, и животните покорно обърнаха посоката. Виждал съм ловци да командват глутница кучета така умело, както ездач насочва коня с помощта на юздите и коленете си. Това е умение, което никога не съм притежавал. Тира го бе усвоила като същински магьосник.
Хората на Кяртан, отбраняващи входа, се държаха здраво. Зверовете ги нападаха безжалостно, зъби се впиваха в жива плът и се разнасяха вопли. Още не бях видял Кяртан и Свен, но не ги и търсех. Целта ми бе само да стигна до голямата порта и да я отворя, за да пусна Рагнар вътре. Напредвахме бавно, когато един от конниците, съхранил повече самообладание, викна на другите да ни заобиколят отзад. Беше едър мъж, облечен в ризница, с мръсна бяла мантия отгоре. Брадатото му лице бе скрито зад шлем от позлатен бронз, но аз не хранех и капка съмнение, че това е Кяртан. Дузина конници откликнаха на призива му, но Тира нададе нов, гърлен вой и половината кучета се втурнаха да им попречат. Един от мъжете, мъчейки се да ги избегне, свърна прекалено рязко и конят му падна настрани, ритайки във въздуха. Пет или шест псета се нахвърлиха върху незащитения му корем, докато други загризаха ездача. Писъци разцепиха въздуха, а едно от кучетата заквича и отпълзя встрани с крак, счупен от размаханите копита. Продължих да настъпвам през цялата суматоха под неспирно леещия се дъжд, когато до мен издрънча копие. Защитниците от стената се целеха в нас и в кучетата, но без особен успех. Вече бяхме съвсем близо до портата, от която ни деляха едва двайсет-трийсет крачки. Тира и нейната глутница ни бяха превели успешно през билото на Дънхолм, а в редиците на врага цареше пълно безредие. Но тогава конникът в бялата мантия скочи от седлото и заповяда на хората си да избият кучетата. Те също слязоха от конете, строиха се в редица и нападнаха. Държаха щитовете ниско, за да се предпазят, и нанасяха удари с мечовете и копията си.
